81 години след раждането си и 52 години след самоубийството си Пеньо Пенев се очертава като един от най-спорните поети в най-новата българска литература. Дали е просто ПОЕТ НА ВРЕМЕТО СИ или е ПОЕТ НА НЕПРЕХОДНИТЕ СТОЙНОСТИ? е въпрос, който вълнува не само литературната общност. Този въпрос има обществено звучене, христоматиен израз и една друга – невидима, чисто духовна страна. Естествено не можем да пренебрегнем и факторите актуалност, художественост, тематична същност...
Димо Тодоров – съученик на Пеньо Пенев ни изпрати по ел. пощата статия и 2 свои книги за поета: „Пеньо Пенев – лирикът, съученикът”, Стара Загора 2008 г. и „С поета Пеньо Пенев на път”, Издателство Пропелер, София 2010 г. С тях той възкресява както спомени, така и неизвестни факти за Пеньо Пенев като документира и привежда поетични доказателства в подкрепа на значимостта на неговата поезия.

Пеньо е роден в севлиевското село Добромирка на 7 май 1930 г. Влечението му към поезията е много силно и започва да пише стихотворения от 10 годишната си възраст – още в прогимназията. В Севлиево през периода 1944 – 1948 г. всички негови съученици го знаехме като „поета на гимназията” и го наричахме: Пеньо Поета.
Той отиде в Димитровград като изграден т.е. самоизградил се поет. През следващите 10 години, отрано съзрял, създаде голямата си поезия.
От м.февруари 1949 г. заедно с още 170 строители т. нар. дюлгери, всички от неговото село – Добромирка, започва работа в Димитровград. И остана до края на дните си в строящия се град (27 април 1959 г.), защото строителството му бе вече близко и познато и по поетичен начин пресъздаде изграждането на този град.
Естествено е да го наричат още тогава поетът-строител, поет на съзиданието, поетът от скелите, поетът с ватенката.
Той бе точно такъв!

Пеньо сам се определи като „глас и съвест на ехохата”. Наистина е такъв, защото изцяло се посвети на поезията. Още в гимназията мечтаеше да стане голям поет.
Никога не е писал стихотворения по поръчка, не е бил поет агитатор. А поезията му се използваше за агитация, защото беше пламенна, вълнуваше...
Най-малко тя е митингджийска. Тогава митингите бяха отживелица...
Пеньо не е бил дописник или кореспондент в Димитровград... Така че поезията му най-малко прилича на хроники... Тя е поетичен летопис на изграждането на града и на преживяното от неговите създатели – бригадирите и строителите.
Пеньо Пенев наложи строителната тематика. Той бе най-добрият представител на перото в това отношение. Той е мисионер по съдба.
Беше много чувствителен, двуполюсен човек – човек на крайностите, непредвидим, затова и противоречив като личност. Беше отдаден изцяло на поезията си и затова беше и непригоден за живота. Именно затова се чувстваше самотен, изоставен. На Клара – приятелката си от гимназията казва, че не иска тя да бъде нещастна, защото жените на хайдутите и на поетите са такива. И се разделят...

За разногласията на Пеньо с ръководството на СБП още тогава идваха отгласи и в Димитровград. Заслугата на Пламен Дойнов е, че ги публикува. Затова днес е ясно защо поемата „Дни на проверка” не беше публикувана приживе на Пеньо. А той разчиташе с хонорара да си оправи задълженията.
Стигна до това положение, защото не беше тактичен, правеше грешки. А те бяха в негов ущърб. Още в далечната 1948 година пише на нашата съученичка и негова вдъхновителка Евгения Симеонова: „Свойствено ми е да греша.”

След 1989 г. не закъсня и омаловажаването, отричането не само на човека, но и на поета Пеньо Пенев – на поезията му. В началото оценките са въз основа на препоръчаните от МНП 39 стихотворения за изучаване в гимназията. Появиха се мнения, че поезията на Пеньо е „осъдена на самоизяждане“, защото била агитационна.
Критиците на П.Пенев не познават, твърдя аз, добре поезията му. Ако знаеха стихотворенията му от книгата „Пеньо Пенев – лирикът, съученикът”, 2008 г., посветени на Стефана Калименова, проф. Николина Георгиева, Евгения Симеонова и на други, изводите им щяха да бъдат други. Съученичките-вдъхновителки ги пазиха 60 години и ги предоставиха да покажем непознатия поет-гимназист. Тези стихотворения са прекрасни и показват, че жизненият, вдъхновен и от чувства, дръзновен поет е съвсем друг от общопознатия, изпълнения с патос и възторг от строителните успехи.
В тези стихотворения, писани от 1944 до 1948 година гимназистът, младият човек споделя личните си възгледи за живота и смъртта, личи в тях и меланхолията, която го спохожда понякога още тогава.
Те го определят като свободно мислещ човек, който не робува на догми, не плаща данък на временни увлечения.

Най-сложните въпроси са свързани с причините и самоубийството на Пеньо. Започва да пише за смъртта като 14 годишен гимназист. Темата за смъртта е постоянна в творчеството му. В срещите си с нашите съученички, които са вече в София и с които е бил най-откровен, винаги е казвал, че ще сложи край на живота си. Изненада за проф. Николина Георгиева е, че след среща през април 1959 г. Пеньо за пореден път заявява: „Ще си отида да дам простор на поезията си.”
Събрани вкупом всички външни и вътрешни причини, особено отказа да публикуват „Дни на проверка” и тежката форма на меланхолията – изпада в криза, го довеждат до фаталния край.
В последните си дни Пеньо Пенев беше в тежко психическо и физическо състояние. Такъв го виждах тогава...