Навсякъде си ти – в тревата,
във лястовичите крила,
в почукването по вратата,
в звъна на златната пчела.

И аз почти необяснимо
разбирам вече удивен:
прекрасно е, че теб те има,
дори и надалеч от мен.

Твоят глас ме настига във мрака,
през студената нощ прелетял.
Аз го чаках. Аз дълго го чаках,
в самотата от скръб побледнял.

И когато разбрах, че те има,
че не съм те измислил аз сам,
в миг направих от бялата зима
бяла пролет – на теб да я дам!

Откъде си дошла? Може в песен
да си пята – по дъжд и по сняг.
Или някой художник унесен
те рисувал в килийния мрак –

да останеш все жива. Такава,
че надмогнала старост и тлен –
ти да бъдеш със мен и тогава,
щом си тръгна от светлия ден.

Така е просто всичко. Теб те има
и ще те има винаги до мен,
откакто с твоето любимо име
нарекох аз простора озвезден.

И цялото небе ми стана стряха.
Видях отново птици да летят.
Със тях и мойте думи полетяха –
да те догонят и при теб да спрат.

Ти си в моята мисъл. И зная
с колко радост за тебе бих пял.
Пада мракът във малката стая,
ала листът остава все бял.

Аз със думи едва ли ще мога
да повторя туй, дето открих,
остани си ти моя тревога,
незаключена в думи и стих.

Завий ме! Тази нощ ми е студено.
Навярно всички недоспали ветрове
в душата ми са духали и в мене.
Аз нямам възраст. Имам грехове.

Но този грях сега – че те обичам –
не искам никой никога да ми прости.
...Един олтар. В дървото пее птиче.
И свети горд. А фреската не си ли ти?