Лев Николаевич Толстой (9.09.1828 – 20.11.1910 г.) е от стар, известен аристократичен род. Още като юноша желае да е силен, пъргав и победител в игрите  с  връстниците си. Пристрастен е към язденето, лова и пътешествията. Възпитан в любов към труда и земята-кърмилница,  от собствения си житейски опит се убеждава от необходимостта  за хуманизиране  на природата  и натурализиране на човека.
Многообразието, багрите, хармонията и жизнеността в царството на природата ни правят взискателни към себе си, отговорни пред другите, мъдри в постъпките си. Лев  Толстой е щастлив, че е Дете на природата и Син на  духа. Затова целия си живот посвещава на борба  за тържество  на истината, любовта, човеколюбието.  Поставил си високи и благородни цели с домашни учители и в студентските си години в Казанския университет  изучава и отлично овладява няколко европейски езика.  Безспорно те са неговия „прозорец към света” и незаменимо средство за общуване  и опознаване историята и културата на други народи. През 1857 година предприема продължително пътуване в Западна Европа. Посещава Франция (слуша лекции в Сорбоната), Швейцария, Италия, Германия. Има възможност да беседва с известни общественици, философи, дейци на  литературата и изкуството. Да се наслаждава на шедьоври, изложени в музеи и картинни галерии.
Особен интерес проявява към образователното дело: учебни програми, методи на обучение, ролята на учителите във възпитанието на  младото поколение. Във Ваймар, с дълбоко  вълнение и преклонение, прекрачва прага на къщата, където е живял  и творил Гьоте. Замечтано си  припомня  казаното от  Александър Херцен: „Геният е разкошът на историята!” Урежда среща с местния учител по история и посещава негов урок. Проявява жив интерес към делото на немския „Олимпиец”. След завръщането си в родината, Л. Толстой в Дневника си записва: „Чета Гьоте… мислите ми се роят”.
Неспокоен дух той  непрестанно се тревожи за съдбата на хората. Крепостното  право в Русия е отменено, но бедността и неграмотността продължават да са окови за милиони мъже, жени и деца. Това, че той е с графска титла, ни най-малко не го притеснява да се занимава със земеделие и скотовъдство в обширното имение в Ясна Поляна. Земляците му са свикнали да го виждат с препасана рубашка, запретнати ръкави, уверено да крачи след ралото и да хвърля  в браздата златни зрънца. За мъдреца физическият труд е прелюдия към друго, по-важно житейско поприще: засяване в  душите на ближните семената на знанието и  нравствеността. Той е ентусиазиран  от идеята да открие   народно училище за селски деца. Всичко прави с огромно удоволствие, за да запали любознателността у невръстните си възпитаници.  Наред с това той продължително се усамотява в работния си кабинет.  Под перото му се изникват образите на стотици литературни герои. Още в ранните си повести „Детство” (1852 г.), „Юношество” (1854 г.) разкрива огромната си дарба на писател-сърцевед. Той е на 25 години, но с младежка дързост споделя: „Без лъжлива скромност те са като „Илиада”. Легендарният старец Омир би се усмихнал окуражително с мъничко благородна завист.” В зрелите си години ще обогати световната литература с „Война и мир”, „Ана Каренина”, „Възкресение”. Милионите му почитатели в Русия и чужбина ще се съгласят с Иван Аксаков: „Той има, мечешки по силата си, талант!”
Творческият  процес изостря сетивата при възприемане на социалната действителност. Критично мислещият  писател си дава ясна сметка, че в Руската империя помещиците най-малко са заинтересовани от радикални промени. Те паразитират върху тялото на руския народ и са пречка за неговия прогрес. Лев Николаевич не само освобождава селяните си от крепостничеството, но  поема задължението на мирови посредник и съдия с благородната мисия за  законност и справедливост.
По време на революционните събития от 1905 година  душата му дълбоко скърби за кървавата разправа и хилядите жертви.  Към Ясна Поляна  се отправят  страдащи, онеправдани, обезнадеждени. Те очакват добра и братска  подкрепа. Като отзвук от тези събития той пише забележителната си статия „Не мога да мълча”(1908 г.), в която отправя призив към  Правителството да прекрати изпълнението на смъртните присъди, да подпомогне  материално мизерстващите селяни  и работници. Писателят високо издига глас против  нарушаването на християнските добродетели и закостенелите догми на Руската православна църква. Страстно зове честните люде: „Хванете се ръка за ръка, всички, които обичате доброто и нека има едно знаме – дейната добродетел!” Светият синод не може да прости  волнодумството на „хулителя”. Бърза с решението си - отлъчва го от църквата. Реакционните  среди го възприемат като навременно и заслужено. Обикновените хора се възмущават. Те се осмеляват да сравняват Ясна Поляна с Йерусалим. Това ново място за поклонение, излъчва сиянието на истината и утоляваща духовна жажда.
Огромен е броят на почитателите на писателя- мъдрец. Пред един от тях - българинът  Христо Досев – (лятото на 1907 г.)  той с  умиление си спомня, че като  млад артилерийски офицер участва в Кримската война. Взима участие в обсадата на Силистра (май-юни 1854 г.). и е  запазил  от онова време  отлични впечатления: „А народът ви – високи, снажни, красиви хора. До тогаз не бях срещал такива… При  отстъплението си, за съжаление, ние взехме малка част, около седем хиляди семейства, за да ги спасим от турските зверства”.
За изключителния интерес на световната общественост към нравствените, философските и  религиозните разбирания, към колосалното му литературно дело и личния пример съдим  и от 50-те хиляди  писма, изпратени до него от приятели и почитатели от всички континенти, включително от 105  българи. В тях нашите сънародници изразяват съпричастност, благодарност и готовност за изграждане на един нов, по-добър свят. Те знаят и високо ценят мнението на Лев Толстой за България: „Тя ме привлича с толкова интересни и трогателни неща…  където и народът прилича на руския, на добрия руски народ…“
Големите идеали и цели се постигат с труда и усилията на цялото човечество. Колко съвременно звучат мислите на хуманиста Лев Толстой: „Едничката истинска  работа в нашия живот е все по-голямото единение на хората в света;  хората могат да се обединят само в истината и чрез любовта”.(Редове от писмото му до Миньо Н. Попов от 4  март 1910 г.)

В студен есенен ден (10 ноември 1910 г.) Л.Н. Толстой, на патриаршеска възраст 83 години, взима решение да напусне дома си заедно с най-малката си дъщеря Александра и личния си лекар Душан  Маковицки. Според някои от спътниците му, крайната цел на това рисковано пътуване е била Светата Рилска обител, за да научи повече за християнските традиции и историческото и културно наследство на така обичаната от него България.  След силна настинка,  коварната болест изцежда последните му сили.  От железопътната станция Астахово малката група се завръща в  Ясна Поляна. На 20 ноември с.г. напуска този свят, за да се пресели в по-добрия, вечния. Приживе писателят обичал да повтаря: „Всеки е  длъжен да извърви  мъдър път към  себе си”.

Плутарх отбелязва, че   много трудно се пишат биографии на велики исторически личности. С него е съгласен Максим Горки, който е имал щастливата възможност да беседва с гения Лев Толстой. С голяма обич изразява възхищението си от него: „Неговата надраснала всичко човешка индивидуалност е явление чудовищно… Вижте какъв удивителен човек живее на Земята! ТОЗИ ЧОВЕК Е  БОГОПОДОБЕН!” Богоподобният сам си е измайсторил престола. Той носи скромното име – „Книга”. На корицата й е отпечатано „Война и мир”. За почитателите на изящното слово не е изненада,  че известното обществено-политическо списание „Нюзуик”(САЩ) в броя си от м. юли 2009 г. съпоставя десет класици и представя на читателите си рейтинга на най-великите книги на всички времена и народи, на първо място в тази класация е „Война и мир”!!! Авторът на великото произведение е гордост не само за Русия, за славянството, а и за цялото човечество, защото е  ГРАЖДАНИН НА СВЕТА!