Валерий Хатюшин
* * *
Жалко за топлата лятна обвивка!
Кратко е лятото и неустойчиво.
В краят си юли е с ярка усмивка –
плясък спокоен под веслата слънчеви…
Цветя, цветя... Нощната ни светлина…
Гъсти сенки от липите високи...
Влюбените бълнуват целувки сега
и жени с мургави колене, широки.
Ще изтънее и този нежен ден,
няма да благоухаят тук тревите,
плачливият облак с мъгла зареден
ще загаси езерното сияние, свито.
Дълготраен студ утре, сивият цвят –
в своите обятия ще ни обхванат.
След белия клин – по следите назад
с тъга в миналото ще гледам, схванат...
Кратко е лятото и неустойчиво.
В краят си юли е с ярка усмивка –
плясък спокоен под веслата слънчеви…
Цветя, цветя... Нощната ни светлина…
Гъсти сенки от липите високи...
Влюбените бълнуват целувки сега
и жени с мургави колене, широки.
Ще изтънее и този нежен ден,
няма да благоухаят тук тревите,
плачливият облак с мъгла зареден
ще загаси езерното сияние, свито.
Дълготраен студ утре, сивият цвят –
в своите обятия ще ни обхванат.
След белия клин – по следите назад
с тъга в миналото ще гледам, схванат...
* * *
По зелените алеи бродя
и вечерната прохлада дишам.
Покрай езерото не жалея,
гледам гладката вода – надничам.
Да си спомням, да тъжа не искам,
че сърцето от тъга стопи се.
Просто в синьото небе се взирам,
в благодат зелена потопих се.
Въздух неподвижен, клони тихи,
птиците мълчат си, залез – пламък...
... Мило детство, село родно – ти си:
баба, мама – млада, брат ми – камък.
Жива е реката – утешимо...
Господи, защо ли да се вайкам?…
Близко, видимо – невъзвратимо
е полето… и щастлива – майка ми...
и вечерната прохлада дишам.
Покрай езерото не жалея,
гледам гладката вода – надничам.
Да си спомням, да тъжа не искам,
че сърцето от тъга стопи се.
Просто в синьото небе се взирам,
в благодат зелена потопих се.
Въздух неподвижен, клони тихи,
птиците мълчат си, залез – пламък...
... Мило детство, село родно – ти си:
баба, мама – млада, брат ми – камък.
Жива е реката – утешимо...
Господи, защо ли да се вайкам?…
Близко, видимо – невъзвратимо
е полето… и щастлива – майка ми...
СЪКРОВЕНО СТ
В сянката на прохладния облак
моята пейка в парка ме чака.
И тайните: на душата скръбта,
нашепвам й съкровено в сумрака.
Много пъти в по-стари години
идвах сам от града – все на нея,
от безумствата, скрил очи сини,
с горски приятели, да живея.
Под тях – в слабия, монотонен шум
си измислях много думи наум:
срещу естрадни вопли застанах,
на ствол – и със стихове, останах.
Кръжаха птици над мене ниско,
жужяха пчели – работни, чисти,
хранех белки – от ръка направо,
гълъби гукаха буйно, здраво.
Ето, сега – в листа на утрото с
възхита нова гледам чудото:
от клонки в трошливата тишина
стихове литват към мойта глава.
Когато се стъмни, ще си ида –
неразбория, грохот да видя.
Но в залеза на утрешния ден
пейката в парка ще чака пак мен…
моята пейка в парка ме чака.
И тайните: на душата скръбта,
нашепвам й съкровено в сумрака.
Много пъти в по-стари години
идвах сам от града – все на нея,
от безумствата, скрил очи сини,
с горски приятели, да живея.
Под тях – в слабия, монотонен шум
си измислях много думи наум:
срещу естрадни вопли застанах,
на ствол – и със стихове, останах.
Кръжаха птици над мене ниско,
жужяха пчели – работни, чисти,
хранех белки – от ръка направо,
гълъби гукаха буйно, здраво.
Ето, сега – в листа на утрото с
възхита нова гледам чудото:
от клонки в трошливата тишина
стихове литват към мойта глава.
Когато се стъмни, ще си ида –
неразбория, грохот да видя.
Но в залеза на утрешния ден
пейката в парка ще чака пак мен…
* * *
Тази вечер се прощаваме с топлото
и ще мога да си спомня много, много.
Чайка плавно ще кръжи над езерото,
ще крещи за забравеното до Бога.
Тъжна вечер – на прощаване с листата:
и въздухът е беззвучен, неподвижен.
Новият – есенен зелен покой – с дата,
но с всеки ден е все по-близък, загрижен.
Ще отлети, ще отшуми листопада, по-
малки ще станат небето и света.
И на това бързо лято за награда
ще изгасне последният залез в нощта.
Езерото синьо стъкло ще стане
и остър вятър гласът ми ще изстуди,
в паметта ми през зимата ще остане
вечерта на прощаване с летните дни…
и ще мога да си спомня много, много.
Чайка плавно ще кръжи над езерото,
ще крещи за забравеното до Бога.
Тъжна вечер – на прощаване с листата:
и въздухът е беззвучен, неподвижен.
Новият – есенен зелен покой – с дата,
но с всеки ден е все по-близък, загрижен.
Ще отлети, ще отшуми листопада, по-
малки ще станат небето и света.
И на това бързо лято за награда
ще изгасне последният залез в нощта.
Езерото синьо стъкло ще стане
и остър вятър гласът ми ще изстуди,
в паметта ми през зимата ще остане
вечерта на прощаване с летните дни…
* * *
Докато майката е жива
ти не си сам на света –
има при кого да идеш,
да й занесеш вестта.
Верни нека да ти бъдат
днес жена, деца и братя,
но животът тъй ни съди:
не предава майка, свята.
А щом майката си тръгне,
ти душевно се разлагаш
в собственото аз си вързан –
няма вече да избягаш.
Светлината намалява
и руши се там преграда:
ти – смъртта… И скръб навява
майчиният път след прага.
ти не си сам на света –
има при кого да идеш,
да й занесеш вестта.
Верни нека да ти бъдат
днес жена, деца и братя,
но животът тъй ни съди:
не предава майка, свята.
А щом майката си тръгне,
ти душевно се разлагаш
в собственото аз си вързан –
няма вече да избягаш.
Светлината намалява
и руши се там преграда:
ти – смъртта… И скръб навява
майчиният път след прага.
Превод от руски
СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ
СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ