Русия е многолика страна. Бил съм там няколко пъти и винаги съм я откривал по новому. За пръв път се докоснах до нея в края на седемдесетте години на миналия век. Тя беше в рамките на Съветския съюз. Това беше Русия силна, респектираща, но безкрайно идеологизирана. Любовта й към нас българите беше очевидна, но и прикриваща известна подозрителност. Особено в „закритите“ градове като тогавашния Куйбишев, днешната Самара. Защото там бе съсредоточена важна отбранителна промишленост. Друга Русия видях в края на 1989-та. Това бе обедняла страна, с дълги опашки пред магазините за водка, продавана контролирано. Щандовете иначе бяха почти празни. Върнах част от малкото рубли, с които разполагах, защото просто нямаше какво да се купи. Редих се на дълга опашка за куклата на дъщеря си, защото и прословутите руски кукли бяха вече кът. Русия от края на миналата година беше съвсем различна: съвременна, отворена към света, променяща се, демократизираща се.
Нейното огледало – Москва – беше станала световен мегаполис с широки, сякаш губещи се в хоризонта булеварди, с обновени, с блестящи кубета храмове, с несекващи опашки пред богатите си галерии и архитектурни, и исторически забележителности. Но по-важното: с хора, запазили своя извисен дух, жадни за изкуство, докосващи вече безпрепятствено световните новости във всички сфери.
Предпочетох пътуването с влак. Не заради по-ниските цени на жп билетите, не и от някакъв атавистичен страх от самолетните полети. Исках да усетя приближаването до новата Русия по-бавно и постепенно. Исках да пообщувам със спътниците си, да водя с тях продължителни човешки разговори, да разбера какво вълнува днес обикновените руснаци, какви са въжделенията им, проблемите им. И извадих късмет. В купето ми се случиха московчани. Елена и Миша. Летували в Несебър, събрали от българското слънце и взели топлота от българите. Затова и бързо минаваме на „ти“. Елена е дизайнер, а Миша е инженер-строител. За съпругата е естествено да има отношение към изкуството, към литературата, но за един строителен инженер според нашите представи е по-изненадващо. А Миша пише и стихове. И понеже целта на моето пътуване е премиера на руското издание на книгата ми „Казано с очи“, първата тема на разговорите е, разбира се, поезията. Миша рецитира не само свои, но и редове от поезията на десетки руски класици. С Елена говорим за изобразително изкуство, с двамата за кино, театър, спорт. Доволни са, че имат работа, нямат материални затруднения. Разполагат с апартамент и малка вила в покрайнините на Москва, наследство от родителите. Мечтаят повече хора да бъдат обезпечени като тях, защото днес в преобразената Русия немалка част от населението живее трудно. Споделям, че и нас е така, дай боже, нещата да тръгнат към по-добро. Двамата обичат България, догодина обещават да дойдат пак, този път ще се обадят и на мен.
Киевската гара. Полунощ. Перонът е пълен с хора. Тревожно ми е на душата, въпреки успокоителните думи на Миша, че ако не ме чака преводачът ми Денис Карасьов, ще ме вземат да пренощувам у тях. За щастие Денис е тук. След минути съм в прегръдките му, а типично сините му руски очи гледат топло и разсейват тревогата ми. Колата се втурва по проспекта към Зеленоград – най-младия сателитен град на мегаполиса Москва. Зеленоград е моят домакин. Построен през 1958-ма година. Център е на научно-техническата интелигенция, с изследователски институции, с вузове, с многобройни училища и библиотеки, с експериментиращ театър. Природата тук е максимално съхранена. Естествената гора не само обгръща в зелена прегръдка младия град, но и дръзко навлиза в него. И няма нищо по-естествено в първия ден на пребиваването ми да се разходим из тази гора, по това време все още цветно есенна, но с предчувствие вече за първи сняг. Пътеките не са асфалтирани, а покрити с червеникава горска пръст, в която са попили игличките на околните високи борове. Срещаме групи ученици на различна възраст, които заедно с преподавателите си са излезли на излет тук. Майки с бебешки колички спокойно се разхождат на чист въздух, спестени са им традиционните наши страхове от бездомни кучета и недоброжелатели. Минаваме и край няколко училища в покрайнините на гората. Почти всяко училище има свой стадион. Малък, кокетен, със свежа зелена трева по терена.
Транспортът в Зеленоград е уреден перфектно. Автобусите се движат по точен график. С евтина карта можеш да пропътуваш двайсетина разстояния, като водачът на автобуса любезно ти съобщава, къде трябва да слезеш и ти пожелава приятен ден. Сградите са нови, боядисани във весели и пъстри цветове. Магазините са преди всичко модерни супермаркети, в които можеш да намериш всичко – от южни цитроси до типичните руски деликатеси - сьомга и червен и черен хайвер.
Денис живее в тристаен апартамент. Не е луксозен. Най-забележителна е библиотеката му. Домакинът ми е завършил философия. Но пише стихове и превежда поезия. Самостоятелно е научил български и споделя, че любимите му поети са Яворов и Дебелянов. Издава авангардно списание за млада поезия, участва в редколегията на електронното издание „Органон“. Там публикува над четиридесет мои стихотворения -основа на излязлата по-късно моя книга. В апартамента има пиано. Това не е нещо необичайно за руския дом, населен от интелигенти. На пианото самият Денис свири и композира. Както и петгодишната му дъщеричка Оленка. С уверени пръстчета тя изтръгва от огромния инструмент нежни трели на детска песничка. Но истинският музикален празник в Денисовия дом бе гостуването на Костя Юдин – перфектен пианист, наследник на широкоизвестна музикална фамилия, ръководител на музикални състави от Зеленоград. Чайковски и Шопен в изпълнение на Костя създават атмосферата за рецитиране на руски и български поети, с което идва финалът на вечерта.
До Москва пътуваме този път с електричката. С нея пътуват стотици зеленоградци, които работят в столицата и се прибират всяка вечер. Пътуването за мен е една истинска атракция. В нашия вагон влизат едни след други различни изпълнители. Разбира се, за да искарат някоя рубла. Но изпълненията им са любопитни и дори вълнуващи. Запомням млада семейна двойка. Той – с китара и малък усилвател , тя – с микрофон, а на гърдите й двугодишно детенце, което послушно изчаква изпълненията на родителите си. Пеят в дует, след което предлагат записи на диск със свои изпълнения.
Москва не вярва на сълзи. Спомням си за знаменития филм, толкова популярен и у нас преди години. Но Москва вярва в православието. В това се убеждавам отново, когато влизам в най-големия столичен храм „Христос Спасителя“. Той е построен отново и то в целия си предишен блясък след разрушаването му от Сталинския режим. Постоянният поток от хора не секва, докато съм там, почти цял час. Лицата на вярващите са озарени от някаква невиждана светлина. Те се молят искрено, палят свещи, кръстят се, притворили очи, целуват иконите. Без да искам сравнявам картината с онова, което съм виждал в нашите църкви. У нас ходенето на църква за съжаление се е превърнало за немалка част от посетителите в мода. Нито в храма, нито навън те са искрени и не са дълбоко проникнати от религиозните закони. Позлатените кубета на руския храм ми напомнят за софийския „Александър Невски“, но смисълът на влизането тук и там сякаш по нещо се различава.
Руснаците продължават да са предани на изкуството. Дори в условията на духовната криза, обхванала света. Да се добереш до художествените галерии, до Третяковската, до художествения музей „Пушкин“ е наистина нелека работа поради огромния интерес. А цените на входните билети са соленички. Опашките продължават като преди. Възрастни, младежи, деца изпълват залите. Любезни екскурзоводи водят любопитните през епохите на Античността, Ренесанса, Съвремието. Лично за мен е откритие галерията с творбите на художниците от Съветския период. У нас се е създало мнението, че този период е изцяло под знаменателя на догмата, на контролираната от идеологията естетика. Когато преминеш през залите, разбираш, че изкуството се е оказало крайният победител, че и в съветския период големите творци са изразили искрено и талантливо себе си и своето време. За литературата това не се нуждае от доказателства. С вълнение полагам цветя пред паметниците на Пушкин, на Александър Блок, съзерцавам съседските домове на Горки и Алексей Толстой. Пред дома на литераторите на улица „Тверская“, някогашна „Херцен“ си припомням участието си тук в конференция на млади писатели от Източна Европа преди повече от трийсет години. А да дойдеш в руската столица и да не преминеш през „Арбатская“, си е наистина пропуск. В края на тази забележителна улица е високият три метра паметник на незабравимия Окуджава, певеца на Арбат. Москва чете. Чете в кафенетата, в метрото, в електричката. По-възрастните - книги, по-младите – на таблети. Старата любов наистина не е хванала ръжда. Усещам го по изживяното при представянето на моята книга „Сказано глазами“ в зеленоградската библиотека № 303.
Почитателите на поезията са от различни възрасти – и хора с побелели коси, и младежи на по двайсет години, и дечица от началните класове. Поетът най-добре усеща обратната връзка с аудиторията, когато се среща на живо с нея. Срещата с руските читатели те окуражава, тя те вдъхновява, защото е среща с хора, чиито сърца са отворени към сътвореното от теб.
Определих срещите си на руска земя като среща с многоликата Русия. Тази велика страна е такава, но то не се отнася само за лицата й от различните епохи. Многолика е Русия и днес. Сигурно и тук животът има тъмни страни, къде ли не е така. Но от многоликото човек остава с обобщеното впечатление, което отнася със себе си задълго и надалече. За мен то е заключено в три думи: обич, духовност, красота. Влакът ме отнася на юг към Киев, Букурещ и София. И към моята Стара Загора, където доказателствата за взаимността ни с Русия са толкова много. Лично за мен тези доказателства след това пътуване се умножават.