Свидетельство о регистрации средства массовой информации Эл № ФС77-47356 выдано от 16 ноября 2011 г. Федеральной службой по надзору в сфере связи, информационных технологий и массовых коммуникаций (Роскомнадзор)

Читальный зал

национальный проект сбережения
русской литературы

Союз писателей XXI века
Издательство Евгения Степанова
«Вест-Консалтинг»

НЯКОИ ОСОБЕНОСТИ НА ГЕНИИТЕ

„Геният и злодейството са несъвместими” – този пушкинов цитат от „Моцарт и Салиери” става практическа аксиома. Но съществува и не по-малко известната, поговорка (за Юпитер и Бика), по която са се ръководили много от гениите, може би въпреки своята воля, подчинявайки се само на емоции и страсти и без да се замислят ни над самата поговорка, ни за последствията от своите постъпки. Те отдавна вече са осъдени и от Висшия, и от човешкия съд, но понякога се появява желание да вникнем в природата на гения, за да съвместим несъвместимото: неговият неадекватен характер и злите постъпки в единство с действително ненадминатите му в световната култура произведения.
В.Я. Брюсов (1873-1924) – руски поет белетрист, драматург, преводач, литературавед, един от основоположниците на руския символизъм – бил изключен от гимназията за пропагандата на атеистични идеи. Брюсов бил възпитан като атеист, но в юношеството си се увличал от спиритизма и твърдял, че с времето спиритизмът „ще намери приложение в техниката, подобно на парата и електричеството”.
През 1898 г. Брюсов пише в дневника си: „Младостта ми – е младост на гений. Аз живях и постъпвах така, че да оправдаят моето поведение могат само велики дела.” В предисловието към своята първа книга („Шедьоври”), авторът заявява: „Не на съвременниците и даже не на човечеството завещавам аз тази книга, а на вечността и изкуството.”
Брюсов бил ръководител на книгоиздателството „Скорпион” и участвал в издаването на алманаха на това издателство „Северни цветя”, а също така станал и основно действащо лице в списанието „Весы” и „се държал в тях като самодържец”. По думите на В. Ходасевич „Брюсов бил лишен от чувството за равенство”, той постоянно се стремял към лидерство и определял за себе си ролята на капитан на литературния кораб на модернистичното течение. Бил диктатор по нрав и не допускал в каквото и да е някаква независимост. За всеки литератор от кръга на Брюсов да е независим означавало пряк път към него като към враг. Той – пълновластният господар – строго забранявал на своите сътрудници да участват в други издателства и списания. Той редактирал по покана на П.Б.Струве литературния отдел за възрастни на московското списание „Руска мисъл” през 1910 г. Декемврийският брой бил арестуван за порнография: Брюсов напечатал там повестта си „Последните страници от дневника на жената”.
На знаменитите сряди при Брюсов се разглеждали стиховете на такива майстори на словото като Блок и Белий, към които той се отнасял покровителствено. Стиховете на самия Брюсов не било прието да се разглеждат и всички били длъжни да се отнасят към тях като истина от последна инстанция.
За Брюсов поет без „ист” не бил поет. На някаква вечер не били поканени Цветаева и Ходасевич, а когато попитали Брюсов „защо”, той отвърнал: „Те са никои. В каква рубрика да ги представя?”
Известна е историята с Марина Цветаева, когато в началото като млада и талантлива поетеса В.Брюсов я взел под свое покровителство, а когато тя проявила собствена воля, той демонстрирал пренебрежение към нейното творчество.
Самата Цветаева си спомня, че когато на 17 години излязла нейната първа книга „Вечерен албум”, получила достатъчно благосклонен отзив от ментора В Брюсов, който написал: „Няма да скрием въобще, че съществуват много по-остри чувства и много по-необходими мисли...”. След година излязла втората книга на Цветаева „Вълшебният фенер” (2012 г.). Едно от стихотворенията си тя посветила на Брюсов и иронизирала интелигентно неговото негативно отношение, изразено в „по-остри чувства и много по- необходими мисли”... В отговор на стихотворението й Брюсов писал: „Втората книга на госпожа Цветаева за съжаление не оправдава нашите надежди. Прекомерна, унищожителна лекота на стиха. Какво може да се очаква от поет, който сам си признава, че остри чувства и нужни мисли не са му дадени от Бога.” И излизало, по думите на Цветаева, че тя е някак глупава, тъй като цитатът от нейното стихотворение бил написан без кавички.
М.Цветаева обяснява, че трагедията на Брюсов се изразява в неговото желание още приживе да играе ролята на паметник. Тя казва, че нито един от руските поети не е желал така славата както Брюсов: „Този каменен гост беше славолюбец”.
Владислав Ходасевич също е категоричен: „Той не обичаше хората, защото не ги уважаваше”. Наистина, треперейки пред таланта на Балмонт, той го нарекъл „брат”, на което Волошин се смял от сърце и казал, че „традицията на тези братски чувства се възнася... до самия Каин”.
Ако за Брюсов може да се говори дори като за злодей, не сме ние, които да го съдим – можем само да направим своите изводи, ръководени от свидетелствата на съвременниците за тази или за онази личност, влезли в историята на световното културно наследство. Още повече, че границата между престъплението и самоунищожението или човешките слабости, каквато например е алкохолизмът, водят до лични трагедии.
Струва ни се, че като по чудо и не без помощта на своя ангел- хранител е избегнала трагедията франската писателка Франсоаз Саган. Не желаейки да се подчинява на нормите на общоприетия морал, тя водела ярък и необичаен живот: купувала къщи, яхти, коли, злоупотребявала с алкохола, губела големи суми в казиното, сменял мъжете и любовниците си. Била на 17 години, когато се появил първият й роман „Здравей, тъга”, превърнал се в бестсейлър и издаден впоследствие в многомилионен тираж.
Не е тайна, че много руски писатели и поети, начело с Пушкин, Толстой и завършвайки с Достоевски, били известни с пристрастието си към хазарта. И на всички до един – като правило, не им вървяло, особено на Достоевски. Известен е фактът, че в казиното в Баден-Баден Достоевски проиграл не само приготвените за обратния път до Русия пари, но и своя костюм, венчалните халки и дрехите на жена си. Най-добрият и надарен играч от всички руски класици се оказва издателят и поетът – Некрасов. Той губел много рядко, заради което веднъж Белински казал: „С Вас, уважаеми, да се играе е опасно – без ботуши ще ни оставите.” Същият този Белински писал за бъдещето на Некрасов, което предвидил със своя критичен ум: „Аз и сега високо ценя Некрасов за неговата богата натура и даровитост, но не по-малко в моите очи той е човек, който ще има капитал, който ще бъде богат, а аз зная как това се прави.” В противовес на известната пословица, че ако не ти върви на карти ще ти провърви в любовта, на Некрасов му вървяло и в любовта.
Френският писател и мислител от ХVІІІ век Жан-Жак Русо бил представител на дошлия да смени бароковия стил и рационализма – сантиментализъм, изпълнен с вълнуващи чувства и силни емоци и чувства. И почти невероятно е, че този чувствителен философ, с напълно противоположен образ се проявил в живота от гледна точка на приетия обществен морал. Запознавайки се със своята – по неговите думи „единствено истинско утешение”, жена, работещата в пансион Тереза Лавасер, той я предупредил, че никога няма да се ожени за нея и никога няма да я изостави. Тереза била умна, но не се развивала в крак с времето си – не можела да определя дори времето по часовника. Своите 5 деца от Тереза, Жан-Жак без да се замисли дал във възпитателен дом, разбирайки че с нежеланите деца във Франция постъпват така. При това пишел по достатъчно странната тема, ако се съотнесе названието й с реалните му действия: „Способства ли развитието на науката и на изкуството за нравствено извисяване”. Впрочем, изводът, който направил, обяснява много неща. Мисълта му се свежда до това, че „просветата е вредна и самата култура е лъжа и престъпление”. И ако в това съчинение се разглеждало само развращаващото влияние на художествените произведения и науките, то в съчинението му на тема: „За произхода на неравенството между хората и за това произтича ли то от естествените закони” Русо отрича вече цялата култура, разделението на труда, собствеността, държавата и законите.
Един от поетите на френското средновековие Франсоа Вийон също не се отличавал с примерен живот. Дори и първото му значимо произведение – шеговито послание към приятелите, впоследствие наречено „Малкото завещание”, е написано в нощта на ограбването на Наварския колеж, откъдето крадците отнесли голяма сума и си я поделили. Той бил заловен и за малко не бил хвърлен в затвора – по чиста случайност се спасил. През същия месец, обаче, в улична свада, предизвикана от приятелите на Вийон тежко бил ранен папският нотариус. Въпреки, че Вийон присъствал на свадата, но не взел участие в нея, отново бил затворен в тъмницата, подложен на мъчения и осъден на обесване. Присъдата била обжалвана и заменена с десетилетия изгнание от Париж. Вийон умрял не по късно от 1491 година, когато излязло първото издание на неговите произведения.
Френският моралист от 17- тото столетие Ларошфуко забелязал, че „колкото и да не е проницателен човек, няма да го постигне цялото зло, което той твори”. Ще добавя, че за никого човекът не твори повече зло, отколкото за себе си. И това се отнася както за гениите, така и за обикновените хора.

Превод
ЛЮДМИЛА БОГОСЛОВОВА