Историята на литературата и изкуството знае множество факти, когато ранният и шумен успех или криворазбраната слава са погубвали таланта. Моят баща, Александър Фьодорович Филатов, успя да избегне, именно, това. Вероятно не му се е отдало лесно. През ранните си години той вече е бил издаван, срещал се е с Алексей Максимович Горки и е слушал неговите похвали; също така той е бил и най-младият участник в 1-вия Всесъюзен съвет на съветските писатели.
След излизането си от тежкото детство на безпризорен пройдоха, Александър Фьодорович Филатов израства в поет-работник, поет-фронтовак, поет-есенинец, за когото светът на работниците, а най-вече на работниците на московския металургичен завод „Сърп и чук”, става истински роден университет. Там той опознава труда на работниците, намира непресъхващ източник на теми, наблюдения, художествени образи.
На него са му давали прекрасен урок писателите от по-старото поколение. Често е идвал в завода и В. Бахметев, изучавайки любопитно през това време живота му и събирайки материал за романа си „Престъплението на Мартин”.
В литературното дружество „Валцовка”, което той дълги години ръководи, заводските писателите се срещаха често с Александър Фадеев, А.Сурков, А.Недогонов, А.Жаров, А.Тарасов-Родионов, Н.Ляшко.
Десетки години, без да прекъсва връзката си със завода, Александър Филатов постоянно бил на път, откъдето получавал и нови впечатления, проверявал изводите си, сравнявал своето творчество с действителността, записвал вицове. Поетът-патриот, любознателно се взирал в живота, радвал се на успехите си и се притеснявал за своите провали.
В един от районите на Сибир А.Филатов срещнал прекомерно въодушевен председател на градски изпълнителен комитет. Стопанството на града било под всякаква критика, а той все казвал само едно: „Нашият прекрасен град”.
– Приятелю, погледни внимателно, – рекъл му Филатов – може би ще видиш нещата не само в розов цвят.
Стиховете на Филатов излъчват радост, изпълнени са с любов към човека, към работника, който с труда си укрепва могъществото на своето отечество. На Филатов му били чужди оплакванията, фалшивият афинитет към истината.
На поколението на А.Филатов се паднаха много трудности. Това беше удивителна епоха – с кристална вяра в бъдещото, с непознати на историята оптимизъм и ентусиазъм. Аз добре си спомням, как с труда си, с вдъхновението си, това удивително поколение се стремеше да постигне разцвета на Родината си; спомням си, колко пламенни стихове и песни са били написани по това време, колко цветни агитационни плакати са били нарисувани, колко топли срещи бяха направени с многохилядните читателските аудитории на различни места из страната.
Но на плещите на това поколение се паднаха и жестокостите на една война, когато одухотвореното слово бе еднакво чакано и желано и на фронта, и в тила; когато единствено то помагаше за преодоляване на трудните години с чест и слава за страната – в името на победата над фашизма, над най-ненавистния враг не само за нашия народ, но и за целия цивилизован свят.
Това поколение е имало и плашеща, неразбрана тайна – тайната на унищожаването на собствения си народ; имало е и страшни нощи без сън, и още по-страшни сутрини, оповестяващи за изчезването на приятели – хора, ярки и талантливи.
Появявали са се (предимно при хора, които са преживяли твърде много ) и мъчителни въпроси: защо нашият народ – именно нашият народ! – никак не може да се освободи от мизерията и несправедливостта?
Имало е и тежки, изморителни минути, в които липсва желанието за живот, а те влече да залегнеш на дъното.
Баща ми хвърли много сили, фактически посвети огромна част от  живота си на възстановяването на славното име на великия руски писател Сергей Есенин, на пропагандата на неговото самородно творчество. На приятелските срещи А.Филатов обичаше да чете стиховете на Есенин – трудно може да се намери по-искрен поет, толкова дълбоко обичащ Родината си, какъвто е бил Есенин. Обичта си към него, към Русия Александър Филатов изрази в поемата „Майката на Есенин”.
Но баща ми до края на дните си така и не съумя да разбере и да повярва, че именно ленинската идеология раздели страната на нужни и ненужни хора, на герои и врагове на народа. Той, както и повечето от неговите съвременници, дълго време мислеше, че това е „някой си” там горе, който спира живителните процеси от личен интерес, и стига този „някой си” да си замине – и всичко ще се промени към по-добро като в приказка.
Твърде малко хора имат възможност през живота си да опознаят разочарованието в идеалите си, раздвоението на душата по Достоевски. И, не дай Бог, да преживееш това, не дай Бог, да го видиш. Аз, за мое голямо съжаление, видях всичко това. Видях го – в кристално чист човек с голям талант, в човек, който се отличаваше с огромен оптимизъм и любов към живота, който можеше да „запали” всеки, който е до него. От това, което съм видял, произтича огромната болка, с която живея.
Ние, сегашното поколение, разбирайки безперспективността на пътя „за никъде”, който следваме, се включихме в процеса на преобразуване на Русия, в процеса на нейната демократизация, нейното изправяне на пътя на всечовешко цивилизовано развитие. Разбира се, по-голямата част от това, което са правили нашите бащи, искрено вярвайки в догматичните заповеди, сега се възприема с горчивина. На нас ни е много добре позната лъжовността на двойните стандарти и принципи на тоталитарната държава, десетки години държаща милиони хора в идеологическо робство, в режим на гражданска война – и отворена, и скрита, когато едната част на обществото унищожава другата, когато под репресия са попадали цели народи.
И все пак, всичко това – е наша история, която, като и родителите, не се избира и с която не се подиграват, а възприемат каквато е, правейки своите изводи за бъдещето.