Сред зимните завеси, с гордостта
на преспи, ледоходи и кънкьори
търпеше той гнева на пролетта
и нейните капризи неуморни.

Прозорците отваряше докрай -
смърт предпочиташе, не тази мъка.
Той, съблазнен от болката, отпра
от раната си бинта и отдъхна.

Такива, дето късат железа,
ту силен дух към изхода ги води,
ту слабост в щитовидната жлеза
се моли за горчилката на йода.

Не знаеше чий труд е наследил.
За него се разнасяше предание:
не търсел той изгоди, а беди
и пожелавал своето страдание.

Извика: - Имам не съдба, а зло!
Какъв ти гений! Всичко е напразно!
Гордеех се с високото чело,
а то със слепота да ме наказва!

Отбягваше мастило и пера
и казваше с отчаяна припряност:
- О, боже! Ученикът ти презрян
не бива листа да хаби напразно.

Неистов стана, мрачен - нощ и ден.
Спря застрашаващото го блаженство
за острота в ума, но в него ужасен
не виждаше и капка съвършенство.

В гърдите му пищяха пилци: Спри!
Но, отвратен от хубост безполезна,
набиваше в гърлата им и спирт,
и никотин като с ботуш железен.

Прокле той своя дом и роден край.
И каза: Как да се събуждам сутрин
сред този душен ад, когото рай
наричат, и удобство, и уютност?

Замина в дом и край отдалечен.
На любопитната хазяйка плаща
с това, че гол, грамаден, откровен,
кръвопролитния си пир захваща.

Даряваха го с пиене, с храна,
шушукаха си, но не го коряха.
Битът им бе ужасен - той разбра:
за празнична корида се тълпяха.

Той ту гореше в разтопена жар,
ту пиеше коняк със стръв проклета
и сам разбра какво е хонорар -
това са странностите на поета.

Обяд ще му дадат и затова,
да имат право всеки ден с наслада
да си прошепват тайните слова
изкуствовед с умник: Той много страда!

Това бе вярно. Страдаше. Дори
разби челото си - да го накаже.
Но пак в ума достойнства не откри
и не отгатна истините важни.

Събудил се в среднощния сумрак,
той пак проклина своя глупав мозък.
Високо горе плува Пастернак -
величествено прост и чист, без поза.

Портрета сне. Така се раздели
с гнета на упреците, суетата.
Не пее немият човек, нали?
Виновна ли е за това устата?

Посрещаха го с пламенен привет
по гари, чайни и площади разни.
Но каза той, главата си навел,
смутен и прям (по-точно аз го казах):

Приятели, почти тридесетте
навършвам с равносметка най-оскъдна:
нелепа, самотата все расте
и моят собствен съд е безразсъден.

Бог знае на кого отрежда чест.
Приемам своя дял и без заблуда
ще бъда аз, какъвто съм си днес,
додето се превърна в нещо друго.

Какво осмисля мъките ми тук
с ужасни белези, като от огън?
Аз вярвам, зная - мимолетен звук
ще чуя и ще кажа: - Колко много!

Перо ще взема, с него ще въздам
на моята съдба благодарения.
За тази бедна пролет ще създам
от спомени едно стихотворение.

Най-важно е да помниш, според мен.
Проникне ли сегашно мигновение
в отминало, както медът през мед,
се ражда звук един: стихотворение.

Обичам в пролетната хладина
градината със силната природа,
която с планините на везна
виси над нас, ала под небосвода.

Обичам я сега, но помня ден
на страх и угнетеност непозната,
когато само чувствах отразен
обемът на морето от стъклата.

Сближиха се луна с море. От тях
в тила ми хлад премина мигновено.
И, повишила в чин ума, посмях
да разговарям с цялата Вселена.

Балконът прекали на вечността
в самата същност нощем да наднича.
Но радвам се, че минали неща
днес изживявам и си връщам всичко.

Не е ли наглост месец и море,
примрял от чувства ти да разпиляваш?
Но те са тук, наяве най-добре
у мене винаги ще оживяват.

Какво ли става между миг и миг?
И колко дълго всичко продължава?
Душата сянката уголеми
на вещ, от много векове в забрава.

Това не е ли ключ на занаят
със свой закон: и страх, и посвещение.
Да изгориш в бита на тоя свят,
разкрил безсмъртното му отражение.

Чуден театър на вечния стих,
ти наслаждавай се, свит в кадифето.
Работа вършат над нас боговете -
дарба такава у мен не блести.

Аз съм наивник - случаен и нов.
Тук съм поканен за мъничка роля.
Между звездите, без моята воля,
палката взе диригентът суров.

Чуден театър на вечния стих,
кой е спектакълът ние не знаем.
Глух за напътствия, недосегаем,
влюбен, тиранинът палка върти.

Нещо диктува и търсим заслон
от любовта му - всевластна и люта.
Как ни потиска с невежата лютня
геният чист на небесния свод.

Чуден театър на вечния стих,
няма кого да попиташ за нищо:
отговор само е мъката скришна,
всяка тирада устата гнети.

Към небето човекът се взира и търси звезда -
тази същата, дето /защо ли?/ нарича той своя.
И й казва: „Работих до днес като в тежка бразда,
а дъхът ми свисти и пресеква от глад и неволя.

Твоя дар аз раздадох със своята книга. Но тя
не разбра, че по-гаден критик от самия мен няма.
Дай ми празник на нищото. Нека отворя уста
не за песен, а просто така - из света да позяпам."

И човекът заспива. Часовникът дава отбой.
Сънотворен привет му изпраща добрата аптека.
Само съвест и болка му спусна звездата и той
се досети за нейната бдителна власт и опека.

Любовта на звездата е хитрост, преструвка и мит.
Всеки долу е само прашинка - нищожна и жалка.
Но се шепне отгоре: „Ти молиш! Ти искаш! Вземи!"
Той отваря очи и се втурва веднага към влака.

Ето, спира пред замък, със скрита в бръшляни стена.
Февруари, а вече цъфти до премала земята.
И човекът, присвил вкочанени от студ рамена,
от каналите взема и кишата, и красотата.

Непрекъснато скита из храмове с мраморен студ.
Чужденецът е винаги сам и така беззащитен.
После може с възторг да описва видяното тук,
в тези знатни руини, но днес пипна само настинка.

Там, на юг, дето вие мимозата тъмни ръце
и безкраен лазур като глупост се шири в простора,
той тъгува, припомнил си стария, мъдър лицей -
син на „Тверский" а ето къде днес лежи най-позорно.

Колко мъки! Сега пък - досадният юг с този плаж
и от гроб по-уместен. Пазачът умува, решава...
„Откъде се е взел пришълецът със скръбния плач
и какво е „Глициния"?" - Просто цветче... Е, прощавай!

По челата той чуждите кучета гали без страх.
Ала с ужас възторжен те слушат речта непозната.
Прости думички - толкова странни и чужди за тях,
а на него присъщи, тъй както на свещ - светлината.

Ненадейно открива, че има такъв силен взор -
по природа умел, независим от него и може,
ако силно се взре, да запали невинен живот,
да жигоса завинаги нежната, розова кожа.

И си каза: Вървят вековете, а в техния ред
промени ли се нещо, в разцвет ли е всяко семейство?
После махна с ръка отривисто: - Е, може! Добре!
/Благоденствайте, значи/ Но то е за мен неуместно.

Като чужд се поглежда и себе си сварва унил
под раиран чадър в кафенето на тежката мъка.
А това е удобно дотолкова, сякаш бодил
като гост непоканен сред плодни лехи се е вмъкнал.

В разцъфтялата шипка до кръв своя лакът раздрал,
взема рана за спомен. Прости, мимолетна надежда!
У дома е. Под злъчния смях на оная звезда,
с недоверие той към одрания лакът поглежда.

В магазина съседите бъбрят за разни неща.
Той ги слуша и сам се тревожи, загрижен за всеки.
Май в това е триумфът, на дългия път - същността.
Дълго гледа нататък, към своите близки, човекът.

Не питай, стая-брат, къде съм скитала.
Лъчите на луната се менят.
Не в Паршино, а другаде пристигам аз,
поема ли по Паршинския път.

Земята от небето е ограбена.
И който стъпи в зейналия свод,
в посмъртния си съят човек.

Плътта лукава моли да си тръгваме.
Не я вълнува никак вечността.
О, ти беда, любов, луна, дотътряй ме
до дневния уют на тленността.

Аз искам простото нравоучение
на всяка вещ и дата: ей това
е лампа, значи; стая - без видения;
на трийсети април, часът е два.

Недоверчив, умът изгубва мярката
дори на вещи с дребен произход.
Луна, защо при мен натясно вкарваш ти
покъщнината: нощ и небосвод?
н гостува, страда той
от опита на чуждия живот.

Звезда сияе - все една и съща е.
Наблизо няма по-ненужна вещ.
Уплашен, гледа своето отсъствие
(завинаги) смутеният човек.

Плътта лукава моли да си тръгваме.
Не я вълнува никак вечността.
О, ти беда, любов, луна, дотътряй ме
до дневния уют на тленността.

Аз искам простото нравоучение
на всяка вещ и дата: ей това
е лампа, значи; стая - без видения;
на трийсети април, часът е два.

Недоверчив, умът изгубва мярката
дори на вещи с дребен произход.
Луна, защо при мен натясно вкарваш ти
покъщнината: нощ и небосвод?