Свидетельство о регистрации средства массовой информации Эл № ФС77-47356 выдано от 16 ноября 2011 г. Федеральной службой по надзору в сфере связи, информационных технологий и массовых коммуникаций (Роскомнадзор)

Читальный зал

национальный проект сбережения
русской литературы

Союз писателей XXI века
Издательство Евгения Степанова
«Вест-Консалтинг»

ДМИТРИЙ МИЗГУЛИН
 

 


Роден е на 10 септември 1961 г. в Мурманск Завършва Ленинградския финансово-икономически университет „Н.А. Вознесенски" (1984 г.) и
Литературния институт „А.М. Горки" (1993 г.). Автор е на книги с поезия, проза и есесистика, сред които стихосбирките „Петербургска виелица" (1992), „Зимен път" (1995), „Защо бе разтревожена душата" (2003), „География на душата" (2005), „След Петдесетница" (2007), „Ново небе" (2008) и др., на сборника с разкази „Три срещи" (1993), на литературните бележки „В огледалото на миналото" (1997) и „Све- тилник" (2010). Превеждан е на френски, английски, сръбски, чешки, украински, гръцки, унгарски и български. Живее и работи в Ханти-Мансийск.
Стиховете тук са подбрани от книгите му „Утринен ангел" (2009) и „Дъждовен ден" (2011).


* * *

 

Усърдно моля се. Но в мен
не идват думи за молитва.
Душата е поле на битка -
и целият съм обгорен.

Гори свещица в моя ад.
А лесно е - чети, внимавай...
Но нищичко не проумявам.
И хвърлям книгата от яд.

Дочувам - все пак не съм глух,
как сянка покрива докосва...
Върни ми, Боже, оня слух -
да чуя себе си най-после!


* * *

 

В студа ще се събудя рано,
ще хвана - в здрача призори -
гората. И гора ще стана,
душата ми ще се смири.

Тук просто жалки са направо
обиди, бляскави лъжци.
Друидите комай са прави -
дърветата са ни предци.

Те цял живот се молят само
с листа и клони във глъбта.
А ние - твърде рядко - в храма
повдигаме очи натам.

Гора ще съм. Ще се разлистя.
Ще ме обгърне тишина.
И слънцето над мен ще плисне
в предизгревната здрачина.


АНГЕЛ
ХРАНИТЕЛ

 

От първия до смъртния ни час
е даден ангел всекиму от нас.
Огражда ни от мъка и беди
през бурните ни и безпътни дни.
И пази ни и моли се за нас -
душите ни да не обсебва бяс,
и под покров от тишина следи
да не ограбят нашите мечти...
А ние лекомислено грешим
и вечността си никак не ценим,
не мислим даже, че ще дойде час
да тръгне той завинаги от нас.
Напуснал поста си, ще отлети
към свода - сред угаснали звезди.
И без спасителните му крила
навеки ще те ослепи мъгла.


ОТ ПАНАИРА

 

Връщам се от панаир.
Утро. Скреж сребрее.
Месецът угасва и
в сумрачния свод сивее.

Рано е. И засега
спи небесното светило.
Облаците над снега
плуват ниско и унило.

В екналата тишина
ще се разтопят звездите.
В утринната тишина
с звън снежинките прелитат

и на капчици горят,
разтопили се в дланта ми.
Коловоз по снежен път.
Долчинки. Канавки. Ями.

Къщи. Църквица без кръст.
Скоро идват студовете.
Нищета околовръст.
Нищо ново под небето.

Хищно зъби се овраг.
Ни човек, ни звяр ще срещнеш.
И разбираш - няма как -
равносметка безутешна.

До листо обрулен лес.
И крадците се скатаха.
Ето целия прогрес -
край или начало плахо.

Покрай приказки, неща
бивали, мълча и бързам.
С разтревожена душа

чакам страшната развръзка.


* * *

 

Защо, кажи, със стон и мъки
меним страната, за беда,
изискваме друг сън, друг пъкъл
и друга някаква съдба?

Защо като бедняци мръсни
стоим с протегната ръка?
Кажи какво отново търсим?
Покой? Но може ли така?

Цял век в антрето на Европа
с наведена глава стоим.
Лакеят нека да си тропа...
Едва ли пак ще угодим.

Народи има ловки, мили
и нагли в думи и дела,
А нам е даден труд усилен
по заснежените поля.

Не ни приеха? Слава богу...
Е, хващай, гълъбче, юзди
и без да страдаш много-много,
към своя рай се понеси!

Душата там пречиства вятър.
Порой сълзи. Безкраен мрак.
И тихо молят се децата
баща им да се върне пак.


* * *

 

По-трудно пишеш. Погледни -
дори и мислиш по-тревожно.
Та в тази върволица дни
по-прост да си е невъзможно.
Не че животът отесня,
че словото по-глухо става.
Но ме настигна тишина -
боя се да я нарушавам.


КОМПЮТЪР

 

Той пише музика. Дори слова
подрежда свързано във рими сложни.
А без да го боли душа, глава,
човек едва ли тъй набързо може.
При мен да дойде думата - е ад.
То - размисли, съмнения, тревоги.
Да съм захвърлил този занаят,
ако не вярвах, че е дар от Бога.


* * *

 

Спя лошо. Не сънувам.
В нощта току изплуват
лица. И мрак царува
по цялата земя.
А всичко живо спи си
и само сива птица
на клончица сребриста
люлее се сама.

Тече еднообразно
животът - пусто в празно.
В нощта кръстообразно
фенерите трептят.
Душата ще се стрелне
насън. И на предела
ще скита неумело
почти до сутринта...

Но птица ще запее,
щом слънцето изгрее,
и всичко ненадейно
знам, ще се върне пак
и пак ще стане явно
изтеклото отдавна,
което бях забравил
в прииждащия мрак.


ПТИЧИ ПРАВА

 

Нямам нищо освен синева -
като птиче. И вятър крайбрежен.
Тук живея по птичи права -
ако литна, не ще забележат.

Самолети отгоре летят
с неизбежно надеждни турбини
и е лесно за тях да браздят
на небето просторите сини.

Никой мен не посреща. И аз
без мечти си летя, без съмнения,
ни миражи преследвам със страст,
ни маршрутът ми има значение.

Но харесват ми тези права",
па макар да им казваме "птичи" -
и летя, и върти ми се свят
от небесното вечно величие.

А когато - във полет - умра,
ще се смее на воля душата
там, където прозвънва зора
на синчец и звезди сред полята.

 

Бележка и превод от руски:
ЕЛЕНА АЛЕКОВА