ВАЛЕНТИН СОРОКИН
 
Превод от руски
СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ

Летят полетата под небесата,
и гори, и хълмове летят –
по детски всеки път от чудесата
очите ти възторжено горят.

Но с никого не се съревновавам,
обидите дълбоко не тая –
щом само аз с любов те обладавам,
теб, аз, единствена боготворя.

Върви, върви по руската тревица,
цъфти и пей щастлива ти пред мен,
вън иска слънцето – по право птица,
с крила кълбото земно да посгрей.

И на просторите ще се усмихнем,
целувките си няма да пестим.
В бурен порив слети ще откликнем –
две капки сме на късен дъжд един.

Но много скоро мълнии и бури
ще изгасят небесната дъга
и студовете белоглави, щури
с виелици ще скрият в мрак дома.

Ще плува той сред тъмни висини,
тъга за преживяното ще роним,
луната алена сама ще зазвъни –
последните платна в нас да разтворим.

2002

ТИ ИДВАШ

Нощта настъпва – птиците замлъкват,
нощта настъпва – облаците спят
и сред полето тихо се промъква
сребрееща река по своя път.

Нощта настъпва – не луна, а лебед
в пристанището звездно днес заплава,
по земята, по небето мене
зове гласът ти и успокоява.

Устните ти чувам, чувам дланите,
на сърцето ритъма усещам –
нямаше забрава и в раздялата,
в любовта покой не срещнахме.

Настъпва пак нощта – прибързва,

                                                                    скри се

това, което тя и не докосва,
нетукашната светлина яви се –
от Бог успокоение изпросва.

Ти идваш – и блести далечината
от светлото в неповторимите очи,
жалко e – в Урал – и мой, и святият,
бащиният дом не ще ни приюти.

2001

КРАСИВА СИ

Ето, виждам колко красива си ти,
не са те родили – от дъх си дошла,
през полето цветята с боси пети
след теб по пътеката хукват сега.

Внезапното щастие чакат всички,
дори да не се присънва на всеки,
прелитащият дъжд аз искам, искам
на раменете горещи да свети.

Славей ли на клонката си въздъхне,
проблесне ли разпъната мълния,
далечното очите ще облъхне –
от лайкучка до лунен, пълният.

Въздишки, въздишки, очи и очи,
готови за нежност и трепет ръце,
облаци като златни платна, сами,
в бездна се движат, разделени на две.

Познавам те аз наизуст отдавна.
И тишината щом се разплиска
нека вплетат облаците печално
в късен час вика на самотна птица.

Аз дойдох да възпея красотата
и чух звездния отговор на света,
да те целуна е лесно с мечтата
в летните, топли треви, преди снега.

ПРИПОМНЯНЕ
НА ЛЮБОВТА

Ето, отново пред нас не са хълмове, а
                                                звънти Каракум,
не твоите лайкучки, а нажежен пясък
                                                                     звънти,
за пустинята на душата, облаци от
                                                       горчиви думи
за теб отплаваха в чуждия и неруски
                                                                    зенит!...
Не се боя от измени, не искам любов
                                                               и тревоги,
оглеждам се и си спомням: целият ми
                                           живот е тъй чист –
нищо друго у мен, освен този
                                безсмъртен път ме води,
право към ридаещите или към
                                      кръста сияещ, лъчист.
Нося те теб, топла авлига и
                                          предсказваща птица,
даже трепета и гласа ти бащински на
                                               простора дарявам,
но защо така често твоят стон
                                  скръбен съня ми обрича
и алени листи летят ли летят към
                                                         зазоряването.
Гледай, върбата е паднала над
                     водовъртежите зли на колене,
задържаха се дъждовете, стаиха се в
                                        планините ни ветрове.
И защо така често ми се присънват
                             два съня, два съня за мене –
и луната каракумска, че от вечерта до
                                                  сутринта ме чете?
За пустинята на душата – облаци от
                                                          плаващи думи
и миражните дюни, където се сее
                                                         златният зной,
припомнянето на любовта е раздяла
                                              на ордата с Каракум
и с рубина на залеза – ален грозд над
                                                      самия мой ден!...

2002

МЕЖДУ ЗВЕЗДИТЕ

Понякога в сиромашкото лято,
бих ревнал неистово през нощта.
Hо силният – на слаб – не е приятел,
в самотата му не е помощта.

За живия да страда не е чуждо
и го знае гибелната мъгла:
на силния крило му е нужно –
с размах на тежък орел е в света.

С височината на последния кръг
отрезвява всеки с опасността –
в очите на приятеля не е връх
чрез очите си да питам света.

И летя с вятъра, толкова вятър,
и летя – с огън, толкова огън,
възхвалявам несрещнатите, слязъл
и подавам дланта си за сбогом.

Между звездите не свети граница.
Бърза слънцето – от планините.
В орляка не властват силните птици –
пречи стрелването им, ширините…

Човешкият път и днес е в дупките –
ти от Бога чакаш отговора.
Не закачай слаби крила – тръпките.
Земните страсти не бъркай в спора.

ПРИ ПОРТИЧКАТА

Нашият влак към бъдещето съска,
фъртуна в прозореца му се блъска.

С крила бие силно в стъклото сляпо,
ридае тъжно хармоника – с вятър...

При портичката, защо, неизвестно,
прощава се момък с невестата си:

„На война отново аз те изпращам,
но как децата ни днес да израснат?...”

Любовта в Чечня – е с чуждо кръстене,
руската брезичка печално мръзне.

Нашият влак в бъдещето се носи,
буря в прозореца се блъска – с
                                                              въпроси…
Какво тя иска и какво ли значи –
тихо простенва и по-силно – плаче!

2002

ПАНТОФКИ

На Вас, имена провъзгласяващи
лъжелирици, лъжеслужители,
на Вас, с умиление изгълтващи
чеснов шницел от покровителите.

Казвам: „Спирайте с
                                художествеността –
ближете прага на колонизаторите,
нека днес създават нищожествата
от хулители и провокатори!”

Поогледай ги и ти, красавице,
те винаги, навсякъде са нужни,
наградите да вземат им се иска –
кръстовете, все сребърни и тъжни.

Казвам им аз: „В салонните пантофки
се обувайте, не се разкайвайте,
охранени сте и сте празнословни,
пейте и не се самоизяждайте!”

И ти – моята тъй надеждна сестра
не се чуди на житейската драма –
бъди към нея много внимателна,
когато бързаш по пътечка в храма.

Скворецът за скален орел не плаче,
не тъжи за самоутешители,
те и зад кръста се крият, така, че
са като зад ъглите разрушителите!

2002