Свидетельство о регистрации средства массовой информации Эл № ФС77-47356 выдано от 16 ноября 2011 г. Федеральной службой по надзору в сфере связи, информационных технологий и массовых коммуникаций (Роскомнадзор)

Читальный зал

национальный проект сбережения
русской литературы

Союз писателей XXI века
Издательство Евгения Степанова
«Вест-Консалтинг»

ЛИДИЯ СЪЧЕВА

ОБИКНОВЕНА ИСТОРИЯ

Лидия Съчева е родена през 1966 г. в с. Скрипниково, Калачеевски район, Воро­нежка област. Завършва историческия факултет на Воронежкия педагогически институт и факултета по белетристи­ка в Литературния Институт. Рабо­тила е като преподавател и журналист. През 1998 г. дебютира с разкази в „Нов свят”. Автор е на осем книги белетристи­ка и публицистика, на много обществено-политически и литературни издания, ла­уреат на литературни конкурси, носител на много литературни награди. Главен ре­дактор е на интернет списанието „МО­ЛОКО” („Младо око”). Живее в Москва.

...А аз винаги съм обичал да чета кни­ги. В нашето село приобърнах цялата биб­лиотека. След училищните си години по­работих на трактор и заминах да служа в армията за три години. Исках, докато отида войник, да се оженя – имах любима. Галя, Галенка. А майка ми: Какво си намислил?! Семейството ни е бедно – баща ми умря, сестрите ми трябва да се издържат, а аз бях най-големият. Моята невеста – и тя си е го­лотия. Майка ми плаче и ми стана толкова жално за нея: от сутрин до вечер се блъска тя на колхозна работа и къщата също на нея чака – трима сме...
Аз много исках да уча. Стремях се към града. И в армията – минута да ми остане­ше, хващах книжката. А живеехме не даже в бедност, а в нищета. Това беше унизител­но. Ръце и крака имам, млад човек, здрав, а в джоба – празно. Сестрите ми на танци по ред ходят – нямат какво да облекат.
И след армията отидох в Москва. По разпределение. В къщи даже не се върнах. Армейската ми специалност беше шофьор. Но аз отидах в строителството. За жили­ще. На най-отблъскващата и тежка работа – бетонджия. По разпределение хората са второсортови. Всичко излишно, недодя­лано, чапатесто. Наистина, трудовите хора началството ценеше.
Запознах се на строежа с де­войка-шпакловчик. Също Галина. И на моята малко прилича. Оже­нихме се бързо, за три дни и от това зависеше дали ще ни дадат квартира. Успяхме! Мама ведна­га взех при себе си, сестрите ми отидоха да се учат. А след това те бързо и общо взето добре се омъжиха. А майка ми умря скоро – от сърце. Къщата в село тя сама продаде, без мен. Срам ме беше да отида. Предадох аз своята любов, какво има още да се каже.
А пари пак трябваха, жена ми роди сина – Толик, в къщи седеше. Аз отидох в автопарка. Карах по пътнически маршрути. Изморявах се много – работата с хората беше нервна, еднообразна, скучна. Другар ми беше Володя Храмцов, здрав юначага, мощен. Винаги излизаше на заменки, ал­чен за пари. Умря на кормилото – лекарите казаха, че е от прена­прежение.
Да… Добра жена ми се падна, нищо не мога да кажа. Сърдечна, несвадлива. Златен характер. До­макиня, трудолюбива. Нямам в какво да я обвиня – грях ще имам! Провървя ми. Момчетата като започнат да разказват за своите „дъскорезници”, аз само клатя глава – гледай ти! Съвпаднахме си ние с Галя две селянчета и двете расли без бащи.
А все ми се струваше поняко­га, когато се скараме (в семейство­то всичко се случва!), че с тази, с първата Галя по-добре щях да живея. Празнично, как ли?... Мо­жеше пък и да не е така, майка ми да излезе права – щях цял живот с нея в колхоза да се измъчвам и на­вярно от пиянство щях да умра... Може би... А все ми се струваше, че с нея по-щастлив щях да бъда. И рядко минаваше ден да не си я спомням и да не разговарям с нея. Вярваш ли, лежа си в леглото, а мисълта ми – за нея... И сина ми вече институт завърши, ожени се, внук ми родиха – а аз още не бога да я забравя. И в старостта тя за­почна често да ми се присънва.
От автопарка отидох на дъл­гите линии – също за големи пари. Пък и да си почина ми се прииска – смъртно ми омръзна ми автобуса. Разбира се, на голе­мите камиони работата също не е захар – случвало се е и с бандити да се разправям и да се бия през зимата в празното поле с тях. Но тук повече ми харесваше. Широ­та, пространство. Особено когато караш през полетата през есента. Иска ти се да пееш – такива дале­чини, простори.
Жена ми беше строга, не гле­даше настрани. И аз, честно да си кажа, не и измених нито веднъж. Въпреки, че за всеки мъж, за шо­фьора особено, такава възмож­ност има. Но аз не исках никого. Изпитвах отвращение.
И ето на, аз карах, карах и ми­слех: ще спечеля време, ще напра­вя кръг, ще отида в родното село, ще погледна своята Галя дори с едно око, дори отдалеко. И се поя­ви при мен такъв случай. Отивам към селото и вярваш ли, чувст­вам, че ръцете и краката ми като че ли ги няма. Целият се облях в студена пот. Не от страх, от вълне­ние. И – не мога в селото да вляза. Пред мен езеро, към него свърнах. Да се изкъпя, да се успокоя. А там дядо Пантелей кравите подкарал да пои. Той мен, разбира се, не ме помни. (А може и да се престру­ва?...) А аз него веднага го познах – и в моите години той вече беше и дядо, и пастир.
Приближих се аз към него, заприказвахме се. За това, за оно­ва. За времето, за реколтата, за политиката. Аз все въртя – в кръг и наоколо. После казвам: приятел от това село имах, заедно в арми­ята сме служили, писма получава­ше от девойката Галя Рябинкино­ва... А той: какво да се говори сега, Галя се омъжила за агронома, има две деца, живеят, наистина, недо­бре – мъжът й си попийвал... И такава злоба и злост ме обхвана към този агроном: ето, казвам, свиня! Моята Галя да обижда! Животно такова!... Покръжих аз около селото, покръжих (така ми се искаше на агронома муцуната да разбия) и после си заминах към вкъщи.
През 90-те години стана не­възможно да се работи на голе­мите камиони – започна страшна неразбория. Пък и възрастта ми вече не беше тази, че по коман­дировки без отдих да се мотая. А шофьор съм, ще кажа без да се хваля, класен. Синът ми на мен се е метнал, инженер стана и авто­мобилите обича.
Въобще, намерих си спокойна работа – возя началник на фирма. Човек с характер, но можеше и да кръшка. Аз свикнах с неговите въртележки. Плаща нормално, не се скъпи. Купих си аз „Волга”, поч­ти нова. Дизел. Снеха ги от произ­водство, но аз още в детството си мечтаех ако малко от малко зара­ботя, непременно „Волга” да при­добия. Колата не е лоша – аз също съм и нещо като шлосер, мотора оправих, работи като часовник.
Вечер, ако се прибера в къщи рано, сядам на масата сам. Имам си едно занимание – даже не знам как да ти кажа за него, страхувам се да не се смееш. Притиска ме, въобще. Аз много обичам стихо­творения. Ако ми попадне хубава книжка, аз почти всичко запом­ням наизуст. И сам пиша. На ни­кого не показвам – срам ме е.
Само синът ми знае за това мое занимание. Той си ми е добро момче. Не пие, не пуши, с лъжи не се занимава, семеен е. Но синът не е приятел. Как да му покажа за какво пиша? За това че цял живот друга жена, а не неговата майка съм обичал? А аз пиша как ние би­хме живели с нея в нашия дом и че ябълка щеше да цъфти в саксията и за това как се разхождахме край реката тогава в младостта ни...
Моят началник си има млада любовница. Изневерява на жена си. Веднъж късно го закарах до дома му „след съвещание”, той беше пил и ми се оплаква: значи, така и така, и жена си не обичам, и да се махна не мога – цялата фир­ма на съпругата е преписана. Аз се съгласявам, че всеки си има своя беда. А той на мен: какво можеш ти от любов да разбереш?! Да спо­ря с него не се впуснах. Но си по­мислих: защо ние така лошо жи­веем? Защо се мъчим един друг?
Разбира се, животът премина, както си преминава, и да виним някого няма смисъл. Майка си за какво да виня? Тя искаше най-до­брото. Аз сам не проявих воля. А волята се оказва нужна поняко­га!... Ако Бог ти е пратил любов в началото на живота, ако тя е твоя, на никого не трябва своята любов да даваш, никого не трябва да слу­шаш, освен сърцето си. Ето, това е, приятелю.
Но извинявай, заговорих те. Носиш всичко това в себе си, но­сиш го, а щом го изговориш, ти става леко. Все си спомням как тя ме изпращаше в армията. Като в лека мъгла миждам очите й – тре­вожно-блестящи... Чистото чело... Устните й наивни, от никого, ос­вен от мене, нецелувани... Нека такава тя да си остане. Завинаги...

2008
Превод ЙОРДАН ГЕОРГИЕВ