ЛИДИЯ СЪЧЕВА
ОБИКНОВЕНА ИСТОРИЯ
Лидия Съчева е родена през 1966 г. в с. Скрипниково, Калачеевски район, Воронежка област. Завършва историческия факултет на Воронежкия педагогически институт и факултета по белетристика в Литературния Институт. Работила е като преподавател и журналист. През 1998 г. дебютира с разкази в „Нов свят”. Автор е на осем книги белетристика и публицистика, на много обществено-политически и литературни издания, лауреат на литературни конкурси, носител на много литературни награди. Главен редактор е на интернет списанието „МОЛОКО” („Младо око”). Живее в Москва.
...А аз винаги съм обичал да чета книги. В нашето село приобърнах цялата библиотека. След училищните си години поработих на трактор и заминах да служа в армията за три години. Исках, докато отида войник, да се оженя – имах любима. Галя, Галенка. А майка ми: Какво си намислил?! Семейството ни е бедно – баща ми умря, сестрите ми трябва да се издържат, а аз бях най-големият. Моята невеста – и тя си е голотия. Майка ми плаче и ми стана толкова жално за нея: от сутрин до вечер се блъска тя на колхозна работа и къщата също на нея чака – трима сме...
Аз много исках да уча. Стремях се към града. И в армията – минута да ми останеше, хващах книжката. А живеехме не даже в бедност, а в нищета. Това беше унизително. Ръце и крака имам, млад човек, здрав, а в джоба – празно. Сестрите ми на танци по ред ходят – нямат какво да облекат.
И след армията отидох в Москва. По разпределение. В къщи даже не се върнах. Армейската ми специалност беше шофьор. Но аз отидах в строителството. За жилище. На най-отблъскващата и тежка работа – бетонджия. По разпределение хората са второсортови. Всичко излишно, недодялано, чапатесто. Наистина, трудовите хора началството ценеше.
Запознах се на строежа с девойка-шпакловчик. Също Галина. И на моята малко прилича. Оженихме се бързо, за три дни и от това зависеше дали ще ни дадат квартира. Успяхме! Мама веднага взех при себе си, сестрите ми отидоха да се учат. А след това те бързо и общо взето добре се омъжиха. А майка ми умря скоро – от сърце. Къщата в село тя сама продаде, без мен. Срам ме беше да отида. Предадох аз своята любов, какво има още да се каже.
А пари пак трябваха, жена ми роди сина – Толик, в къщи седеше. Аз отидох в автопарка. Карах по пътнически маршрути. Изморявах се много – работата с хората беше нервна, еднообразна, скучна. Другар ми беше Володя Храмцов, здрав юначага, мощен. Винаги излизаше на заменки, алчен за пари. Умря на кормилото – лекарите казаха, че е от пренапрежение.
Да… Добра жена ми се падна, нищо не мога да кажа. Сърдечна, несвадлива. Златен характер. Домакиня, трудолюбива. Нямам в какво да я обвиня – грях ще имам! Провървя ми. Момчетата като започнат да разказват за своите „дъскорезници”, аз само клатя глава – гледай ти! Съвпаднахме си ние с Галя две селянчета и двете расли без бащи.
А все ми се струваше понякога, когато се скараме (в семейството всичко се случва!), че с тази, с първата Галя по-добре щях да живея. Празнично, как ли?... Можеше пък и да не е така, майка ми да излезе права – щях цял живот с нея в колхоза да се измъчвам и навярно от пиянство щях да умра... Може би... А все ми се струваше, че с нея по-щастлив щях да бъда. И рядко минаваше ден да не си я спомням и да не разговарям с нея. Вярваш ли, лежа си в леглото, а мисълта ми – за нея... И сина ми вече институт завърши, ожени се, внук ми родиха – а аз още не бога да я забравя. И в старостта тя започна често да ми се присънва.
От автопарка отидох на дългите линии – също за големи пари. Пък и да си почина ми се прииска – смъртно ми омръзна ми автобуса. Разбира се, на големите камиони работата също не е захар – случвало се е и с бандити да се разправям и да се бия през зимата в празното поле с тях. Но тук повече ми харесваше. Широта, пространство. Особено когато караш през полетата през есента. Иска ти се да пееш – такива далечини, простори.
Жена ми беше строга, не гледаше настрани. И аз, честно да си кажа, не и измених нито веднъж. Въпреки, че за всеки мъж, за шофьора особено, такава възможност има. Но аз не исках никого. Изпитвах отвращение.
И ето на, аз карах, карах и мислех: ще спечеля време, ще направя кръг, ще отида в родното село, ще погледна своята Галя дори с едно око, дори отдалеко. И се появи при мен такъв случай. Отивам към селото и вярваш ли, чувствам, че ръцете и краката ми като че ли ги няма. Целият се облях в студена пот. Не от страх, от вълнение. И – не мога в селото да вляза. Пред мен езеро, към него свърнах. Да се изкъпя, да се успокоя. А там дядо Пантелей кравите подкарал да пои. Той мен, разбира се, не ме помни. (А може и да се преструва?...) А аз него веднага го познах – и в моите години той вече беше и дядо, и пастир.
Приближих се аз към него, заприказвахме се. За това, за онова. За времето, за реколтата, за политиката. Аз все въртя – в кръг и наоколо. После казвам: приятел от това село имах, заедно в армията сме служили, писма получаваше от девойката Галя Рябинкинова... А той: какво да се говори сега, Галя се омъжила за агронома, има две деца, живеят, наистина, недобре – мъжът й си попийвал... И такава злоба и злост ме обхвана към този агроном: ето, казвам, свиня! Моята Галя да обижда! Животно такова!... Покръжих аз около селото, покръжих (така ми се искаше на агронома муцуната да разбия) и после си заминах към вкъщи.
През 90-те години стана невъзможно да се работи на големите камиони – започна страшна неразбория. Пък и възрастта ми вече не беше тази, че по командировки без отдих да се мотая. А шофьор съм, ще кажа без да се хваля, класен. Синът ми на мен се е метнал, инженер стана и автомобилите обича.
Въобще, намерих си спокойна работа – возя началник на фирма. Човек с характер, но можеше и да кръшка. Аз свикнах с неговите въртележки. Плаща нормално, не се скъпи. Купих си аз „Волга”, почти нова. Дизел. Снеха ги от производство, но аз още в детството си мечтаех ако малко от малко заработя, непременно „Волга” да придобия. Колата не е лоша – аз също съм и нещо като шлосер, мотора оправих, работи като часовник.
Вечер, ако се прибера в къщи рано, сядам на масата сам. Имам си едно занимание – даже не знам как да ти кажа за него, страхувам се да не се смееш. Притиска ме, въобще. Аз много обичам стихотворения. Ако ми попадне хубава книжка, аз почти всичко запомням наизуст. И сам пиша. На никого не показвам – срам ме е.
Само синът ми знае за това мое занимание. Той си ми е добро момче. Не пие, не пуши, с лъжи не се занимава, семеен е. Но синът не е приятел. Как да му покажа за какво пиша? За това че цял живот друга жена, а не неговата майка съм обичал? А аз пиша как ние бихме живели с нея в нашия дом и че ябълка щеше да цъфти в саксията и за това как се разхождахме край реката тогава в младостта ни...
Моят началник си има млада любовница. Изневерява на жена си. Веднъж късно го закарах до дома му „след съвещание”, той беше пил и ми се оплаква: значи, така и така, и жена си не обичам, и да се махна не мога – цялата фирма на съпругата е преписана. Аз се съгласявам, че всеки си има своя беда. А той на мен: какво можеш ти от любов да разбереш?! Да споря с него не се впуснах. Но си помислих: защо ние така лошо живеем? Защо се мъчим един друг?
Разбира се, животът премина, както си преминава, и да виним някого няма смисъл. Майка си за какво да виня? Тя искаше най-доброто. Аз сам не проявих воля. А волята се оказва нужна понякога!... Ако Бог ти е пратил любов в началото на живота, ако тя е твоя, на никого не трябва своята любов да даваш, никого не трябва да слушаш, освен сърцето си. Ето, това е, приятелю.
Но извинявай, заговорих те. Носиш всичко това в себе си, носиш го, а щом го изговориш, ти става леко. Все си спомням как тя ме изпращаше в армията. Като в лека мъгла миждам очите й – тревожно-блестящи... Чистото чело... Устните й наивни, от никого, освен от мене, нецелувани... Нека такава тя да си остане. Завинаги...
Аз много исках да уча. Стремях се към града. И в армията – минута да ми останеше, хващах книжката. А живеехме не даже в бедност, а в нищета. Това беше унизително. Ръце и крака имам, млад човек, здрав, а в джоба – празно. Сестрите ми на танци по ред ходят – нямат какво да облекат.
И след армията отидох в Москва. По разпределение. В къщи даже не се върнах. Армейската ми специалност беше шофьор. Но аз отидах в строителството. За жилище. На най-отблъскващата и тежка работа – бетонджия. По разпределение хората са второсортови. Всичко излишно, недодялано, чапатесто. Наистина, трудовите хора началството ценеше.
Запознах се на строежа с девойка-шпакловчик. Също Галина. И на моята малко прилича. Оженихме се бързо, за три дни и от това зависеше дали ще ни дадат квартира. Успяхме! Мама веднага взех при себе си, сестрите ми отидоха да се учат. А след това те бързо и общо взето добре се омъжиха. А майка ми умря скоро – от сърце. Къщата в село тя сама продаде, без мен. Срам ме беше да отида. Предадох аз своята любов, какво има още да се каже.
А пари пак трябваха, жена ми роди сина – Толик, в къщи седеше. Аз отидох в автопарка. Карах по пътнически маршрути. Изморявах се много – работата с хората беше нервна, еднообразна, скучна. Другар ми беше Володя Храмцов, здрав юначага, мощен. Винаги излизаше на заменки, алчен за пари. Умря на кормилото – лекарите казаха, че е от пренапрежение.
Да… Добра жена ми се падна, нищо не мога да кажа. Сърдечна, несвадлива. Златен характер. Домакиня, трудолюбива. Нямам в какво да я обвиня – грях ще имам! Провървя ми. Момчетата като започнат да разказват за своите „дъскорезници”, аз само клатя глава – гледай ти! Съвпаднахме си ние с Галя две селянчета и двете расли без бащи.
А все ми се струваше понякога, когато се скараме (в семейството всичко се случва!), че с тази, с първата Галя по-добре щях да живея. Празнично, как ли?... Можеше пък и да не е така, майка ми да излезе права – щях цял живот с нея в колхоза да се измъчвам и навярно от пиянство щях да умра... Може би... А все ми се струваше, че с нея по-щастлив щях да бъда. И рядко минаваше ден да не си я спомням и да не разговарям с нея. Вярваш ли, лежа си в леглото, а мисълта ми – за нея... И сина ми вече институт завърши, ожени се, внук ми родиха – а аз още не бога да я забравя. И в старостта тя започна често да ми се присънва.
От автопарка отидох на дългите линии – също за големи пари. Пък и да си почина ми се прииска – смъртно ми омръзна ми автобуса. Разбира се, на големите камиони работата също не е захар – случвало се е и с бандити да се разправям и да се бия през зимата в празното поле с тях. Но тук повече ми харесваше. Широта, пространство. Особено когато караш през полетата през есента. Иска ти се да пееш – такива далечини, простори.
Жена ми беше строга, не гледаше настрани. И аз, честно да си кажа, не и измених нито веднъж. Въпреки, че за всеки мъж, за шофьора особено, такава възможност има. Но аз не исках никого. Изпитвах отвращение.
И ето на, аз карах, карах и мислех: ще спечеля време, ще направя кръг, ще отида в родното село, ще погледна своята Галя дори с едно око, дори отдалеко. И се появи при мен такъв случай. Отивам към селото и вярваш ли, чувствам, че ръцете и краката ми като че ли ги няма. Целият се облях в студена пот. Не от страх, от вълнение. И – не мога в селото да вляза. Пред мен езеро, към него свърнах. Да се изкъпя, да се успокоя. А там дядо Пантелей кравите подкарал да пои. Той мен, разбира се, не ме помни. (А може и да се преструва?...) А аз него веднага го познах – и в моите години той вече беше и дядо, и пастир.
Приближих се аз към него, заприказвахме се. За това, за онова. За времето, за реколтата, за политиката. Аз все въртя – в кръг и наоколо. После казвам: приятел от това село имах, заедно в армията сме служили, писма получаваше от девойката Галя Рябинкинова... А той: какво да се говори сега, Галя се омъжила за агронома, има две деца, живеят, наистина, недобре – мъжът й си попийвал... И такава злоба и злост ме обхвана към този агроном: ето, казвам, свиня! Моята Галя да обижда! Животно такова!... Покръжих аз около селото, покръжих (така ми се искаше на агронома муцуната да разбия) и после си заминах към вкъщи.
През 90-те години стана невъзможно да се работи на големите камиони – започна страшна неразбория. Пък и възрастта ми вече не беше тази, че по командировки без отдих да се мотая. А шофьор съм, ще кажа без да се хваля, класен. Синът ми на мен се е метнал, инженер стана и автомобилите обича.
Въобще, намерих си спокойна работа – возя началник на фирма. Човек с характер, но можеше и да кръшка. Аз свикнах с неговите въртележки. Плаща нормално, не се скъпи. Купих си аз „Волга”, почти нова. Дизел. Снеха ги от производство, но аз още в детството си мечтаех ако малко от малко заработя, непременно „Волга” да придобия. Колата не е лоша – аз също съм и нещо като шлосер, мотора оправих, работи като часовник.
Вечер, ако се прибера в къщи рано, сядам на масата сам. Имам си едно занимание – даже не знам как да ти кажа за него, страхувам се да не се смееш. Притиска ме, въобще. Аз много обичам стихотворения. Ако ми попадне хубава книжка, аз почти всичко запомням наизуст. И сам пиша. На никого не показвам – срам ме е.
Само синът ми знае за това мое занимание. Той си ми е добро момче. Не пие, не пуши, с лъжи не се занимава, семеен е. Но синът не е приятел. Как да му покажа за какво пиша? За това че цял живот друга жена, а не неговата майка съм обичал? А аз пиша как ние бихме живели с нея в нашия дом и че ябълка щеше да цъфти в саксията и за това как се разхождахме край реката тогава в младостта ни...
Моят началник си има млада любовница. Изневерява на жена си. Веднъж късно го закарах до дома му „след съвещание”, той беше пил и ми се оплаква: значи, така и така, и жена си не обичам, и да се махна не мога – цялата фирма на съпругата е преписана. Аз се съгласявам, че всеки си има своя беда. А той на мен: какво можеш ти от любов да разбереш?! Да споря с него не се впуснах. Но си помислих: защо ние така лошо живеем? Защо се мъчим един друг?
Разбира се, животът премина, както си преминава, и да виним някого няма смисъл. Майка си за какво да виня? Тя искаше най-доброто. Аз сам не проявих воля. А волята се оказва нужна понякога!... Ако Бог ти е пратил любов в началото на живота, ако тя е твоя, на никого не трябва своята любов да даваш, никого не трябва да слушаш, освен сърцето си. Ето, това е, приятелю.
Но извинявай, заговорих те. Носиш всичко това в себе си, носиш го, а щом го изговориш, ти става леко. Все си спомням как тя ме изпращаше в армията. Като в лека мъгла миждам очите й – тревожно-блестящи... Чистото чело... Устните й наивни, от никого, освен от мене, нецелувани... Нека такава тя да си остане. Завинаги...
2008
Превод ЙОРДАН ГЕОРГИЕВ
Превод ЙОРДАН ГЕОРГИЕВ