ЛЮБОВ СИДОРОВА
ГРЕШКАТА
НА ЛОВЕЦА
НА ЛОВЕЦА
Любов Валентинова Сидорова е родена и живее в Москва. Завършила е Московския държавен лингвистичен университет. Преподавала е в Литературния институт. Баща й Валентин Сидоров е поет, автор на знаменитата повест „Седем дни в Хималаите” и на една от първите книги за ясновидката Ванга „Людмила и Вангелия”. Днес не е между живите. Любов Сидоровна е член на Съюза на писателите на Русия. Публикувала е художествени преводи от английски в няколко броя на списанието „Всемирная литература”, а също и преводи на книги на английски писатели (изд. „Астрел”). Любов Сидоровна пише и за деца. Тя е автор на три книги приказни повести, нейни произведения са печатани в списание „Литература в училище”, в няколко броя на списание „Руска земя”, във вестник „Московский литератор”, в Антология на детската литература. Л.Сидорова е автор на новогодишни интермедии за деца шест сезона вече представяни в Московския държавен театър „Бенефис”, дипломантка е на конкурса П.П.Ершова и на международния конкурс на драматурзите „ЛитоДрама”.
Детство, детство... прекрасно, весело, вълшебно време, което никога не се връща, но винаги остава в нашите спомени. За мен, както навярно и за много други, най-приятните спомени от детството са свързани с лятото, с големите ваканции. Лятото аз обикновено го прекарвах на вилата: чудесна е природата на Подмосковието, гората е съвсем близо. За мен беше заветна детска мечта: да разбирам езика на природата. Аз вярвах, че дърветата могат да говорят, просто ние не ги разбираме и даже не ги слушаме. А така ми се искаше да ги разбера! Аз мислено разговарях с тях: за себе си им задавах въпроси и сама им отговарях. В това, че птиците имат свой език, никой не се съмнява. Хората слушат речта им, но не знаят за какво си говорят или пеят. Струваше ми се, като че ли разбирах една птичка. Тя пееше нещо приличащо на „светлина-светлина”. Аз разбирах още и думата „цъфти”. Не бях я виждала, а само я чувах и я чувам и до този момент, но така и не разбрах що за птица е.
Своите мечти и фантазии аз споделях с баба, която всяко лято прекарваше с мен на вилата. Тя беше благодарен слушател: не само внимателно ме изслушваше, но даже понякога вземаше участие в моите фантазии. Баба беше добра, грижлива и силно притеснителна. Разбира се, моят отдих не се ограничаваше с фантазиите. Аз водех бурен летовищен живот, можех да празнувам в компанията на връстниците си до тъмно и баба много се вълнуваше. С настъпването на тъмнината излизаше да ме прибере вкъщи, а ако бях отишла надалеко, с тревога ме търсеше. Понякога никак не ми се искаше да тръгна, но ме отвеждаше в разгара на някоя интересна игра.
Веднъж аз се разхождах със своята компания, когато съвсем се беше стъмнило и ни срещна възрастен летовник: писател и същевременно ловец. С него винаги беше интересно, той много и увлекателно разказваше за животните, за птиците разни ловджийски случки. Тази вечер ни каза:
-Знаете ли, деца, аз различавам птиците по гласовете им.
И като че ли в отговор на думите му някаква птица извиси глас като че ли да подчертае загадката.
-Чувате ли? – оживи се ловецът – Това е крясък на сова. Мога даже да кажа каква. Горска кукумявка. – не без гордост добави той.
Викът на совата се раздаде отново.
-Навярно е чула своето име и се отзовава – усмихна се писателят. – Искате ли да поговоря с нея?
И той засвири някак особено. Свиренето му приличаше на вика на совата. Тя пак му отговори.
-Ние със совата се разбираме един друг – удовлетворено каза писателят.
После отново засвири, горската кукумявка отново му отвърна и така те „разговаряха”. Струваше ми се, че писателят се увлече в разговора със совата и забрави за нашата компания, която с възхищение го наблюдаваше. Аз също се увлякох и влязох в атмосферата на полу- игра, полу-приказка. У мен даже се породи наивната мисъл: „Нима наистина той разбира езика на птиците? А може би трябва да се вслушвам по-внимателно? Изведнъж и аз ли ще го разбера?”
Стори ми се, че ми израснаха крила и излитам, ето сега, сега ще разбера езика на совата и изведнъж – бух! Внезапно падане от високото на земята. Към нашата компания се приближаваше баба ми, тя все пак ме намери и щеше да ме отведе. А аз почти разбрах езика на совата. Колко не навреме!
-Не ти ли се струва, че трябва да се прибираш? – с разтревожен глас започна тя. – Вече е съвсем тъмно. Търсех те, виках и даже свирих. Някой да е чул? Не е важно, разбира се, но да свиря се научих.
Настъпи мълчание и ние всичко разбрахме. Това не е била совата горска кукумявка, това е била моята бабичка! А писателят-ловец, разбиращ езика на птиците не е говорил със совата на совин език, а си е подсвирквал с моята баба! Нашата компания се стараеше да сдържа смеха си, но това не й се отдаваше напълно. А на писателя-ловец не му беше до смях. Той така се смути, че ми стана тъжно за него. Баба даже не се смееше, нейното лице изразяваше недоумение. Тя не разбираше какво става. Идвайки на себе си, писателят й обясни всичко:
-Знаете ли, когато вие свирехте аз ви възприех за сова и даже определих вашия подвид: сова горска кукумявка.
След тези думи той весело се разсмя. Тогава вече нашата компания спря да сдържа смеха си, баба също се разсмя заедно с нас. После писателят разказваше тази история на познатите си, а аз започнах на шега да наричам своята баба „баба Горска кукумявка”.
Но защо й е дошло в главата да свири, когато е търсила мен? Аз дълго мислих над това и си спомнях. Разговорите с мен натъжаваха баба за света на детството й и тя често се пренасяше в спомените си. Разбрах, че тя в детството си била лудетина: гонела се по двора с малчуганите и обичала да свири. А сега, гледайки я, няма и да помислиш такова нещо. Навярно баба ми си е спомнила как някога си е подсвирвала със своите приятели и не успяла да ме повика, решила да привлече вниманието ми със свирене.
За съжаление нито писателят- ловец, нито моята любима бабичка са вече между нас, но те живеят в паметта ми. И до днес мислено се пренасям в онази лятна вечер, заслушвам се в разговора на ловеца със совата горска кукумявка, която неочаквано се превръща в моята баба. Когато аз, вече бъдещ възрастен човек, отидох в Петербург, заедно с Ермитажа, Исакиевския събор, Летния дворец, посетих също и Зоологическия музей и сред всички експонати видях сова; до нея имаше табелка, на която пишеше: „Сова горска кукумявка”! Разбира се, фотографирах я за спомен.
Кой знае? Може би някога аз ще чуя гласа на тази тайнствена птица, ще разбера нейния език и ще поговоря с нея. Главното е да не сбъркам, да не повторя грешката на ловеца.
Своите мечти и фантазии аз споделях с баба, която всяко лято прекарваше с мен на вилата. Тя беше благодарен слушател: не само внимателно ме изслушваше, но даже понякога вземаше участие в моите фантазии. Баба беше добра, грижлива и силно притеснителна. Разбира се, моят отдих не се ограничаваше с фантазиите. Аз водех бурен летовищен живот, можех да празнувам в компанията на връстниците си до тъмно и баба много се вълнуваше. С настъпването на тъмнината излизаше да ме прибере вкъщи, а ако бях отишла надалеко, с тревога ме търсеше. Понякога никак не ми се искаше да тръгна, но ме отвеждаше в разгара на някоя интересна игра.
Веднъж аз се разхождах със своята компания, когато съвсем се беше стъмнило и ни срещна възрастен летовник: писател и същевременно ловец. С него винаги беше интересно, той много и увлекателно разказваше за животните, за птиците разни ловджийски случки. Тази вечер ни каза:
-Знаете ли, деца, аз различавам птиците по гласовете им.
И като че ли в отговор на думите му някаква птица извиси глас като че ли да подчертае загадката.
-Чувате ли? – оживи се ловецът – Това е крясък на сова. Мога даже да кажа каква. Горска кукумявка. – не без гордост добави той.
Викът на совата се раздаде отново.
-Навярно е чула своето име и се отзовава – усмихна се писателят. – Искате ли да поговоря с нея?
И той засвири някак особено. Свиренето му приличаше на вика на совата. Тя пак му отговори.
-Ние със совата се разбираме един друг – удовлетворено каза писателят.
После отново засвири, горската кукумявка отново му отвърна и така те „разговаряха”. Струваше ми се, че писателят се увлече в разговора със совата и забрави за нашата компания, която с възхищение го наблюдаваше. Аз също се увлякох и влязох в атмосферата на полу- игра, полу-приказка. У мен даже се породи наивната мисъл: „Нима наистина той разбира езика на птиците? А може би трябва да се вслушвам по-внимателно? Изведнъж и аз ли ще го разбера?”
Стори ми се, че ми израснаха крила и излитам, ето сега, сега ще разбера езика на совата и изведнъж – бух! Внезапно падане от високото на земята. Към нашата компания се приближаваше баба ми, тя все пак ме намери и щеше да ме отведе. А аз почти разбрах езика на совата. Колко не навреме!
-Не ти ли се струва, че трябва да се прибираш? – с разтревожен глас започна тя. – Вече е съвсем тъмно. Търсех те, виках и даже свирих. Някой да е чул? Не е важно, разбира се, но да свиря се научих.
Настъпи мълчание и ние всичко разбрахме. Това не е била совата горска кукумявка, това е била моята бабичка! А писателят-ловец, разбиращ езика на птиците не е говорил със совата на совин език, а си е подсвирквал с моята баба! Нашата компания се стараеше да сдържа смеха си, но това не й се отдаваше напълно. А на писателя-ловец не му беше до смях. Той така се смути, че ми стана тъжно за него. Баба даже не се смееше, нейното лице изразяваше недоумение. Тя не разбираше какво става. Идвайки на себе си, писателят й обясни всичко:
-Знаете ли, когато вие свирехте аз ви възприех за сова и даже определих вашия подвид: сова горска кукумявка.
След тези думи той весело се разсмя. Тогава вече нашата компания спря да сдържа смеха си, баба също се разсмя заедно с нас. После писателят разказваше тази история на познатите си, а аз започнах на шега да наричам своята баба „баба Горска кукумявка”.
Но защо й е дошло в главата да свири, когато е търсила мен? Аз дълго мислих над това и си спомнях. Разговорите с мен натъжаваха баба за света на детството й и тя често се пренасяше в спомените си. Разбрах, че тя в детството си била лудетина: гонела се по двора с малчуганите и обичала да свири. А сега, гледайки я, няма и да помислиш такова нещо. Навярно баба ми си е спомнила как някога си е подсвирвала със своите приятели и не успяла да ме повика, решила да привлече вниманието ми със свирене.
За съжаление нито писателят- ловец, нито моята любима бабичка са вече между нас, но те живеят в паметта ми. И до днес мислено се пренасям в онази лятна вечер, заслушвам се в разговора на ловеца със совата горска кукумявка, която неочаквано се превръща в моята баба. Когато аз, вече бъдещ възрастен човек, отидох в Петербург, заедно с Ермитажа, Исакиевския събор, Летния дворец, посетих също и Зоологическия музей и сред всички експонати видях сова; до нея имаше табелка, на която пишеше: „Сова горска кукумявка”! Разбира се, фотографирах я за спомен.
Кой знае? Може би някога аз ще чуя гласа на тази тайнствена птица, ще разбера нейния език и ще поговоря с нея. Главното е да не сбъркам, да не повторя грешката на ловеца.
Превод на стр. от руски
СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ
СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ