Свидетельство о регистрации средства массовой информации Эл № ФС77-47356 выдано от 16 ноября 2011 г. Федеральной службой по надзору в сфере связи, информационных технологий и массовых коммуникаций (Роскомнадзор)

Читальный зал

национальный проект сбережения
русской литературы

Союз писателей XXI века
Издательство Евгения Степанова
«Вест-Консалтинг»

ЛЮБОВ СИДОРОВА

ГРЕШКАТА
НА ЛОВЕЦА

Любов Валентинова Сидорова е родена и жи­вее в Москва. Завършила е Московския държавен лингвистичен универ­ситет. Преподавала е в Литературния инсти­тут. Баща й Валентин Сидоров е поет, автор на знаменитата повест „Се­дем дни в Хималаите” и на една от първите книги за ясновидката Ванга „Людмила и Вангелия”. Днес не е между живите. Любов Сидоровна е член на Съюза на писателите на Русия. Публикувала е художествени преводи от английски в няколко броя на списанието „Все­мирная литература”, а също и пре­води на книги на английски писате­ли (изд. „Астрел”). Любов Сидоровна пише и за деца. Тя е автор на три книги приказни повести, нейни про­изведения са печатани в списание „Литература в училище”, в няколко броя на списание „Руска земя”, във вестник „Московский литератор”, в Антология на детската литера­тура. Л.Сидорова е автор на нового­дишни интермедии за деца шест се­зона вече представяни в Московския държавен театър „Бенефис”, дипло­мантка е на конкурса П.П.Ершова и на международния конкурс на дра­матурзите „ЛитоДрама”.

 Детство, детство... прекрасно, весело, вълшебно време, което никога не се връща, но винаги остава в нашите спомени. За мен, както навярно и за много други, най-при­ятните спомени от детството са свързани с лятото, с големите ваканции. Лятото аз обикновено го прекарвах на вилата: чудесна е природата на Подмосковието, гората е съвсем близо. За мен беше заветна детска мечта: да разбирам езика на природата. Аз вярвах, че дърветата могат да говорят, прос­то ние не ги разбираме и даже не ги слуша­ме. А така ми се искаше да ги разбера! Аз мислено разговарях с тях: за себе си им за­давах въпроси и сама им отговарях. В това, че птиците имат свой език, никой не се съм­нява. Хората слушат речта им, но не знаят за какво си говорят или пеят. Струваше ми се, като че ли разбирах една птичка. Тя пееше нещо приличащо на „светлина-светлина”. Аз разбирах още и думата „цъфти”. Не бях я виждала, а само я чувах и я чувам и до този момент, но така и не разбрах що за птица е.
Своите мечти и фантазии аз споделях с баба, която всяко лято прекарваше с мен на вилата. Тя беше благодарен слушател: не само внимателно ме изслушваше, но даже понякога вземаше участие в моите фанта­зии. Баба беше добра, грижлива и силно притеснителна. Разбира се, моят отдих не се ограничаваше с фантазиите. Аз водех бурен летовищен живот, можех да празнувам в компанията на връстниците си до тъмно и баба много се вълнуваше. С настъпването на тъмнината излизаше да ме прибере вкъ­щи, а ако бях отишла надалеко, с тревога ме търсеше. Понякога никак не ми се искаше да тръгна, но ме отвеждаше в разгара на някоя интересна игра.
Веднъж аз се разхождах със своята компания, когато съвсем се беше стъмнило и ни срещна възрастен летовник: писател и същевременно ловец. С него винаги беше интересно, той много и увлекателно разказ­ваше за животните, за птиците разни лов­джийски случки. Тази вечер ни каза:
-Знаете ли, деца, аз различавам птиците по гласовете им.
И като че ли в отговор на думите му някаква птица извиси глас като че ли да подчертае загадката.
-Чувате ли? – оживи се ловецът – Това е крясък на сова. Мога даже да кажа каква. Горска кукумявка. – не без гордост добави той.
Викът на совата се раздаде отново.
-Навярно е чула своето име и се отзовава – усмихна се писате­лят. – Искате ли да поговоря с нея?
И той засвири някак особено. Свире­нето му приличаше на вика на совата. Тя пак му отговори.
-Ние със совата се разбираме един друг – удовлетворено каза писателят.
После отново засвири, горската кукумявка отново му отвърна и така те „разговаряха”. Струваше ми се, че писателят се увлече в разговора със совата и забрави за нашата компания, която с възхищение го наблюдаваше. Аз също се увлякох и влязох в атмосферата на полу- игра, полу-приказка. У мен даже се породи наивната мисъл: „Нима наистина той разбира езика на птиците? А може би трябва да се вслушвам по-внимателно? Извед­нъж и аз ли ще го разбера?”
Стори ми се, че ми израснаха крила и излитам, ето сега, сега ще разбера езика на совата и извед­нъж – бух! Внезапно падане от високото на земята. Към нашата компания се приближаваше баба ми, тя все пак ме намери и щеше да ме отведе. А аз почти разбрах езика на совата. Колко не навреме!
-Не ти ли се струва, че трябва да се прибираш? – с разтревожен глас започна тя. – Вече е съвсем тъмно. Търсех те, виках и даже свирих. Някой да е чул? Не е ва­жно, разбира се, но да свиря се научих.
Настъпи мълчание и ние всичко разбрахме. Това не е била совата горска кукумявка, това е била моята бабичка! А писате­лят-ловец, разбиращ езика на птиците не е говорил със совата на совин език, а си е подсвирквал с моята баба! Нашата компания се стараеше да сдържа смеха си, но това не й се отдаваше напълно. А на писателя-ловец не му беше до смях. Той така се смути, че ми стана тъжно за него. Баба даже не се смееше, нейното лице изразява­ше недоумение. Тя не разбираше какво става. Идвайки на себе си, писателят й обясни всичко:
-Знаете ли, когато вие свире­хте аз ви възприех за сова и даже определих вашия подвид: сова горска кукумявка.
След тези думи той весело се разсмя. Тогава вече нашата компа­ния спря да сдържа смеха си, баба също се разсмя заедно с нас. После писателят разказваше тази исто­рия на познатите си, а аз започнах на шега да наричам своята баба „баба Горска кукумявка”.
Но защо й е дошло в главата да свири, когато е търсила мен? Аз дълго мислих над това и си спом­нях. Разговорите с мен натъжаваха баба за света на детството й и тя често се пренасяше в спомените си. Разбрах, че тя в детството си била лудетина: гонела се по двора с малчуганите и обичала да свири. А сега, гледайки я, няма и да поми­слиш такова нещо. Навярно баба ми си е спомнила как някога си е подсвирвала със своите приятели и не успяла да ме повика, решила да привлече вниманието ми със свирене.
За съжаление нито писателят- ловец, нито моята любима бабич­ка са вече между нас, но те живеят в паметта ми. И до днес мислено се пренасям в онази лятна вечер, заслушвам се в разговора на ло­веца със совата горска кукумявка, която неочаквано се превръща в моята баба. Когато аз, вече бъдещ възрастен човек, отидох в Петер­бург, заедно с Ермитажа, Исакиев­ския събор, Летния дворец, посе­тих също и Зоологическия музей и сред всички експонати видях сова; до нея имаше табелка, на която пишеше: „Сова горска кукумяв­ка”! Разбира се, фотографирах я за спомен.
Кой знае? Може би някога аз ще чуя гласа на тази тайнствена птица, ще разбера нейния език и ще поговоря с нея. Главното е да не сбъркам, да не повторя грешка­та на ловеца.

Превод на стр. от руски
СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ