Което беше - днес е вече минало.
което пък ще бъде - неизвестно.
Но миг от красота, през мен преминала,
във всички векове ще е чудесна.

Светът ни крехък на надежда се крепи
и с хляб насъщен и сега ни храни.
Не съм аз Данте, нито пък съм Омир,
или на школи поетични мил избраник.

И няма спор - високо е Олимп,
затова е близка моята Голгота.
По жизнен път не бях аз исполин,
ала излях душата в своя строфа.

Но времето вода е в пясък –
довежда зимата в косите.
А новият ми замисъл е с блясък,
политнал заедно с орлите?

В аванс дарил ме Господ с дар,
придаващ ми немалка сила.
Запалил е в гърдите ми пожар
и кладата му е неугасима.

Останал куц и едноок вълкът.
И кретал той - сред мъката нерад.
С достойнство изпълнявал си дългът,
едва сега разбрал - в гората няма брат.

На сива глутница бил той водач.
Следите му не знаели измама.
И бил доскоро за куршума непознат,
но - изстрел! - и събратя няма.

Преди да го ранят, навсякъде е водил
като семейство глутницата той.
Но днес за всички вече е немил
и го извикали на смъртен бой…

Не знае милосърдие убогия му стан,
заръфа го самодоволно тази вълча сган.

Заяде ме тъга u ми е тежко.
Животът неусетно си измина.
А аз съм в мрежата на битието
и то тече, тече необратимо.
И като че ли няма светлина.
А искам някак да надвия
на времето тъмата. Казват - светлина
в края на тунела все пак има.
И ако повярвам - тъгата ще ме пусне,
и лошото ще си замине,
и сила пак плещите ми ще люшне...
Предчувствие такова имам.