Опада, но без тъжно чувство,
на сетното листо яката.
И мълния се вряза в устието
на твоята река.

Какви стихии ни люляха
и връзваха за дъното!
Сърдечните чукчета мляха ни
и чукаха тъй дълго!

И се издигнахме, извити,
и падахме във глъбините,
вълните с дива страст се сливаха
в една вълна пенлива!

Днес на брега аз хвърлям взор –
пробила е там коса мълния
греха ни стар, като със гвоздей,
и нашта плът!

Здрасти, мила моя! Ето,
вече съм на място.
И от друго битие
пращам вести ясни.

Не мечтаехме със теб
участ, по-охолна.
Тук гоят ни и растем,
само е безсолно.

За обяд – суров нектар,
за вечеря – грис е.
Мила, туй е Божи дар,
не лъжа красива.

Аз съвсем не остарях,
стар бях, но преди.
Тук за нас намерих стряха.
Идвай бързо ти!

Вдясно правят тук градина,
гробище пък – вляво.
GSM-а си не взимай,
тук мобилни не прилягат.

Тук без работа не бива,
парят и подгряват.
Нова приказка развивам –
свитък ми даряват.

Как ще ме намериш? Първо –
попа питай най-покорно.
Хващай този Млечен път
и пристигай скоро!

Тук Близнаци срещат лодката –
те не си приличат никак.
До камбаните те водят,
а до селото – Овните.

Само имай си наум:
с пушенето тук е строго.
Идвай скоро. Чакам. Умната!
Бъди здрава! Хайде, сбогом!

Ще живея в стара вила,
с горски мъх и репеи.
Да, без пукнат грош и стихове.
И ненужни са успехите.

Ще си взема само кучето,
също – ловното оръжие.
И в атака ще съм сутрин,
с вик към звяра: „Дръж!”

Вдъхновението празнично
жаждах, днес – наопаки.
Нека репей на забравата
плъзне сред лехите опитни!

Преди сбирах във тетрадка
всичко, що ми е любимо.
А сега седя в засада:
мисъл трепне ли – убивам я!

Сън във утрото ми смига:
в кишата кълве синигер.
Плесна по леда пъстърва,
ледоход потегли първи.

Заклюкарстваха и свраки,
в клена сокът пък завря.
Идва тук през този сън –
синкав, пролетният звън.

В този басейн водата е тъмна.
Толкоз е тъмна – не се вижда дъното.

Стоя си на някое мостче открая,
с пробягващи камъчета си играя.

Вървя по брега насам и натам,
в ракитата под дървото присядам.

Ще потъжа и ще си помисля,
ще му разкажа за бедата си истинска.

Ракитата пък ще каже на враната,
от мъката ми ще си вземат поравно те –

треви, зверове и облаци, слезли…
Ще се надигне и вятърът северен.

И ще се намери поле такова,
да се развее там нашата горест.

А това камъче не бива да хвърлям –
напразно тревожа тук всичко потънало.