Когато във Франция починал известният руски писател Иван Алексеевич Бунин, Паустовски писал: „Той умря под чуждо небе в ненужно и тъжно изгнание, което сам възприе за себе си в непрестанна мъка за Русия и за своя народ... Не ще се намерят в нашата литература много такива впечатляващи разкази като неговите, пълни със скрита любов към простия човек. И не само с любов, но и с пълно разбиране, с пълно проникновение в неговите мисли, в неговото сърце.” Той пише, че „жалки изглеждат всички злословия... Когато четеш книгите на Бунин постепенно откриваш зад този външен бяс страстите на огромното човешко сърце, изпитващо в себе си до неотдавна черната мъка на руското село, неговата сива и в същото време жестока съдба.”
Неприел Октомврийската революция, Бунин избира съдбата на емигрант. През 1920 г. той напуска Русия и се преселва във Франция. Като всеки руски изгнанник Бунин не може да не тъгува по родината си, но след като съдбата се е разпоредила по подобен начин, нужно би било тя да се преосмисли и той да определи човешкото си и писателско предназначение. В реч пред руската емиграция, произнесена в Париж на 16 февруари 1924 г., Бунин казва: „Мисия – това звучи възвишено. Но ние взехме и тази дума напълно съзнателно: мисия това е власт... иди да направиш нещо. Може ли да се употребяват такива почти тържествени думи в нашето положение? Може ли да се говори, че ние сме нечии делегати, на които е възложено някакво поръчение, че ние представляваме някого?... Не само може, но и трябва... Има още нещо, което ни приписва нелекото назначение. Изразява се в това, че ние не сме някакъв грозен знак на света, но сме и борци за вечните, божествените основи на човешкото съществуване днес не само в Русия, но и навсякъде.”
В емиграция Бунин написва своите най-добри произведения: „Митината любов” (1924), „Слънчев удар” (1925), „Делото на корнета Елагин” (1925) и накрая „Животът на Арсенев” (1927-1929, 1933). Тези произведения станали нова дума и в творчеството на Бунин и в руската литература в цялост. По думите на К.Г.Паустовски „Животът на Арсенев” не е само високо произведение на руската, но и „едно от забележителните явления на световната литература”. В емиграция Бунин водел активна обществено-политическа дейност: изнасял лекции, сътрудничил с руски политически партии и организации (с консервативно и националистическо направление), непрекъснато печатал публицистични материали. Но Бунин – човекът, останал в спомените на съвременниците си такъв, какъвто е бил в действителност – загубил родината си човек. Н. Берберова пише за него: „Как обичах аз неговия стил в разговорите, напомнящ героя от „Село Степанчиково” Фома Фомич Опискин: „Наричайте ме просто ваше превъзходителство”, както и неговото здраво ръкостискане, разговорите за „дворянските родственици” и „дворянските уши” и въобще за всичко „дворянско”, което, разбира се, не бях слушала никога... Тук имаше нещо древно, феодално... Той провлачваше немного думите (по московски) и през цялото време, когато го
 вореше ме гледаше стараейки се да прочете по моето лице впечатлението, което предизвиква.” На Бунин му казвали, в това число и Берберава, че стихотворенията му не се харесват както прозата. Това явно било болното място на писателя. Той възразявал, отвръщайки че може от всеки разказ да направи стихотворение. „Той видимо – пише Берберова , - мислеше, че всеки сюжет може да се облече в определена „форма”, да се наложи формата на съдържанието, което се ражда самостоятелно като гол-голеничък младенец, за когото трябва да се избере дреха.” Но имало писатели, които поставяли буниновата поезия по-високо от прозата. Например, Владимир Набоков. Италианският литературовед Ренато Поджиоли обяснява тази точка на зрението с това, че по думите на Набоков стиховете на Бунин „са по-ясни и лаконични, отколкото неговата проза.” Много съвременници отбелязват, че Бунин имал „тежък” характер и че „домашният деспотизъм” той пренасял и в литературата. Понякога, изпаднал в депресия, особено когато с някого са го сравнявали: с Толстой или с Лермонтов. Себе си Бунин считал за последовател на Гогол и потвърждавал, че е „излязъл от него”. Казвал, че обича живота на пролет и не можел да се примири с мисълта, че някога – след него, ще има пролети, а той вече няма да е на света, „ че не всичко в живота е изпитал, че не всички миризми е помирисал, не всички жени е любил...”. И ако това за жените било само думи, то относно „здравето и калеността на собственото тяло” – това било напълно сериозно. Атеист и земен човек Бунин имал „изумително чувство към езика... при пълното отсъствие на пошлост... и усещането никога да не му измени.”.
Той не ценял руския символизъм, покрай който минал и писал по този повод: „През целия ми живот се наложи да имам не малко срещи с кретени. На мен ми се падна необикновен живот, защото съм бил съвременник даже и на такива кретени, имената на които завинаги ще останат записани в световната история.”. Под думата „кретени” той подразбирал Балмонт, Сологуб, Вячеслав Иванов, Брюсов, Бели, а като „най-мерзък” кретен определял Блок. Целият том от стихове за Прекрасната Дама Бунин из пъстрил с непристойни ругатни. Съществували достатъчно много забрани за това за какво не трябвало с него да се говори и предизвиквали гнева му: символистите, собствените стихове, руската политика, съвременното изкуство, романите на Набоков, смъртта... „Бунин неоднократно с някаква упорита настойчивост се обръщаше към темата за смъртта в пределите на руския простор на православния човек – и оставаше пред нея в недоумение. Той се спираше пред общочовешката тайна за смъртта, не смееше да проникне в нея – но едновременно с това пред него изникваше и друга тайна: тайната на отношението към смъртта на руския човек. Какво е това величие, недостъпно за него, руския писател, за разбиране или това е варварство, диващина, езичество?”. Вярващият човек обикновено се смирява пред неизбежната физическа смърт, надява се на задгробен живот. При Бунин като атеист я няма тази защита и много често разговорът се върти около общи познати и техните битови интереси. Затова навярно, Мережковски, общувайки с Бунин, казал, че Бунин му е скучен. Зинаида Гирриус го намирала за „забавен”, тъй като за нея скучни хора нямало по силата на това, че за център на вниманието тя считала себе си. Едва ли след бутилка вино Бунин е можел да говори сам за себе си „за големия писател, не намерил истинското си място в своето време”. През целия си живот, започвайки от ранната си младост, той си водел двевник. Този аспект на неговото творчество представлява голям литературен интерес, както към личността на човека, така и към писателя. „... няма нищо по-добро от дневника. – така се изказва самият писател за подобна форма на литературна дейност. Как ни описва София Андреевна (Л.Н.Толстой) в дневника се вижда най-добре. Тук животът е такъв, какъвто е – всичко е естествено. Няма нищо по-хубаво от дневника – всичко останало е заблуда!” (записано на 28 декември 1928 година)... Дневниците на Бунин обхващат почти седем десетилетия от неговия живот. Както пише един от изследователите на творчеството на писателя: „ Бунин в дневниците си с пределна искреност и изповедална сила се саморазкрива...” Той изразява в тях своята преданост към изкуството, изяснява високата степен на сливането си с природата, остро, почти болезнено чувства нейната красота, говори за мъките на творчеството и за предназначението на човека, за тайната на неговия живот, изразява собственото си страстно жизнелюбие и протест срещу неизбежната смърт...”. Всички дневници на Бунин с изключение на „Окаяни дни”, където във всеки ред блика болка за Русия, невъзприемане на революцията, са проникнати от изискана тънскост на възприемане на света: от умозаключенията до описанието на вещите или пейзажите.
С идването на власт на Хитлер, Бунин се отказал от каквито и да е форми на сътрудничество с нацистите. От 1934 до 1936 година в берлинското издателство „Петрополис” излезли 11 тома събрани съчинения на Бунин. През 1933 година му била присъдена Нобеловата награда за литература „за изключително майсторство, с което развива традициите на руската класическа проза.” През последните месеци от своя живот той работил над литературния портрет на А.П.Чехов и тази негова работа останала незавършена. До 1954 година произведенията на Бунин в СССР не се издаваха. След 1955-та стана най-много издаваният писател от първата вълна на руската емиграция. „Окаяни дни” бяха издадени в самото начало на перестройката. Умира в съня си в 2 часа през нощта на 7-ми срещу 8-ми ноември 1953 г. в Париж. По думите на свидетели на края му, в постелята на атеиста Бунин намерили говорещия сам за себе си с името си роман на Л.Н.Толстой „Възкресение”.