През последните две години издателство „Литературни известия” отпечата десет романа на Едуард Просецки, влизащи в поредицата „Непостижимата Русия”. Благодарение на това започнахме да откриваме за себе си писателя, който с пълно основание може да се каже, че е достоен наследник на руската класическа литература – както по високохудожественото ниво на прозата си, така и като гражданска позиция на автор, искрено съпреживяващ всичко, ставащо в страната. Какви са творческите планове и виждането на Едуард Просецки за състоянието на съвременното руско общество, са въпроси, вълнуващи главния редактор на издателство „Литературни известия” Евгений Степанов, при срещата му с белетриста:
- Едуард Павлович, в началото на 2012 година излезе поредният, десети по ред роман от поредицата „Непостижимата Русия”, озаглавен от Вас „Изкушението на Агасфер”. Колко време Вие работите вече над тази поредица и как се очертава съдбата й в бъдеще?
- Поредицата се зароди в самото начало на „мъчителните деветдесет” с романа-сатира „Единична килия”, в който беше представен модел на тоталитарно общество, поробващо хората в името на идеята за хуманизъм и „светло бъдеще”. В миналото тя се очерта като художествено осмисляне на нашата най-нова история – от периода на брежневския „застой” до наши дни. Това беше времето на крушението на комунистическата идеология и политическата цензура, на смяна, на които – на фона на „демократичните промени” – дойде жестокия икономически деспотизъм: ако преди нашите ръкописи ги осакатяваха цензорите, измерващи „антисъветизъм”, то в новите времена издателското дело бе оставено на пълна комерсиализация и сериозната литература стана неизгоден товар. Издателите връщаха моите съчинения с мотивировката: „не е стандартно”, а в същото време бурно излизаше новата руска „литература”, създавана от напористи дамички, излизайки напред в детективския жанр, с проститутките, естрадните „звезди” и даже с тяхната прислуга… Уви, умореният от реформите, излъганият от „демократите” народ, охотно потребяваше (и потребява) това четиво като духовен наркотик, позволяващ да се избяга от проблемите на действителността…
- Сега, доколкото ми е известно, Вашите книги се превеждат в Румъния, САЩ, Германия. От какво е предизвикан, според Вас, този интерес?
- Възможно е да греша, но Русия ми се струва, че е „страдащата” част от планетата, която в своя стремеж към някакъв „духовен абсолют” и достижения на социалната справедливост и в стремежа, и на дело обрича своя народ на неизмерими изпитания. „Благополучното” положение, мисля, че е в ползата да се вгледаме в нашия исторически опит и в нашите заблуждения, доколкото в днешния свят глобализацията у нас и за него е обща съдба.
- „Падението на Икар” , „Времето на Юда”, „Казанова от Лосинския Остров”, „Изкушението на Агасфер”, „Пратеникът на Вавилон”… Даже в заглавията на Вашите романи се прокрадва алюзията с историческия опит на човечеството, както и отражението му в легендарните имена. Това Ваш съзнателен творчески подход ли е? И, ако е така, може ли този исторически опит да се адаптира към съвременна Русия?
- Това е изключително сложен въпрос и аз ще го разделя на две части. Аз се опирам на древногръцкия мит, на библейските писания, на руския фолклор. Използвам ги като фундамент при „построяването” на съвременния роман, за да му придам „допълнителна устойчивост”. Така, че този подход се отнася по-скоро до технологията на писателската работа. С „историческия опит” всичко е твърде по-сложно. Без да се явявам песимист нито в живота, нито в творчеството си, аз постоянно се улавям да мисля, че човечеството – в много случаи – е неспособно да следва ни колективния разум (най-ярък за това е примерът за безразсъдното засипване на нашия общ дом Земята с отпадъците на производствата), нито, което е още по-печално, историческия опит (да вземем, например, зараждането на фашизма в Европа и в нашата страна). Обяснение на този феномен аз лично не мога да дам. Всяко ново поколение, имайки зад гърба си опита на бащите и дедите си, не по-малко преминава през свои изпитания и придобива свой личен опит. Видимо, така и нашата Русия – в мъки родила се от тоталитарното минало, е длъжна да придобие своя нов разум и новия си опит.
- В романа „Изкушението на Агасфер” изказвате мнение, че тоталитарният режим (на бившия СССР) е закономерно развитие и въплъщение на практика на европейските тенденции за изграждане на обществото. Как ние, руснаците, да се избавим от „държавните окови” на миналото си и генетическото „робство в себе си”, засилени от тоталитаризма?
- Докато руските теоретици, разделили се на прозападни и славянофили (славянската идея е жива и днес!) са дискутирали по вечната тема по какъв исторически път да върви страната на „народа-богоносец”, Русия на практика осъществяваше свободолюбивите западни идеи („Декабристите разбудиха Херцен” и тръгнало-заминало…), в резултат на което беше създаден безпрецедентен в историята на човечеството държавен строй, обединил в себе си средновековната жестокост на инквизицията в борбата с инакомислещите и агресивния атеизъм на европейските реформатори-просветители. Що се отнася до „държавните окови”… За нас с Вас не е тайна, че днешната „демокрация” е въведена в Русия с болшевишки методи! Когато господин Чубайс обяви, че новите властници имат намерение в кратки срокове да създадат „класа на богатите хора” (което беше и осъществено!) – как тогава да не си спомним действията на болшевиките в началото на миналия век по тази чужда собственост в полза на „класата-хегемон”… Само че този път социалната трагедия се превърна във фарс, доколкото в ролята на „хегемона” се вживяха тези, които се оказаха близки до елцинската върхушка „кърмилница”…
Моят отговор на втората част на Вашия въпрос сега, в началото на 21 век, може да ви се стори парадоксален: и от „оковите”, и от „робството” може да ни спаси само просвещението на народа. И когато този дълъг и труден процес бъде завършен, нашата младеж, наситила се на „тежък рок”, на „чалга”, на дъвка и питиета, ще започне да уважава нашата национална история и култура, а милите дами в електричките и в метрото ще измъкнат от чантичките си образците на упадъчната литература, създателите на която, от уважение към великата руска история и великия руски език няма да посвещават своите опуси на Младенец Скуратов и да наричат своите романи „За юнички”...
- Как преценявате състоянието на съвременното руско общество и какво ни чака за в бъдеще?
- Преценявам състоянието като крайно тревожно. Народът (при тази си дълготърпимост!) напълно е осъзнал, колко е бил лъган при преразпределението на държавната собственост (вече се е задействала заложената от младореформаторите в началото на деветдесетте години под основите на държавата „мина със забавено действие”). На новия президент и на правителството предстои много сложна задача – да вземе под внимание протестните настроения на митингуващите и да не допусне нова революция, когато възмущението и неуправляемите „маси” – не дай Бог! – тръгнат да трошат Рубличката. Революция, която за Русия като велика страна, може да стане и последна. (Откровено казано, мен ме поразява това, с каква пренебрежителност към общественото мнение днешните дебелаци демонстрират обезпечеността си и изкарват на показ своето преуспяване: дворци, лични яхти, самолети, топ-модели, гуляи. Преуспяване, което на тях им се е паднало по историческо недоразумение! Навярно те така са повярвали вече на своята защитеност от капитализма и телохранителите си, че направо са загубили чувство за социалната опасност? И къде са пределите на техния неизмерим, шизофреничен стремеж за потребление? Как тук да не си спомним думите на поета: „Мистър Форд, за вашия, за мършавия Ви задник са достатъчни две по-просторни коли...”)
А що се отнася до бъдещето… (смее се – Е.С.) то у нас, както винаги, е прекрасно… В хидрологията има такова понятие – „самоочистване на водоема” т.е. способността му с усилията на живеещите във водата организми, да се справи с постъпващите замърсявания и да оцелее. Мисля, че руското общество е способно да преодолее „замърсяванията” в нашия социално-политически и духовен живот и като залог за това са нашата велика история, нашата духовна култура и нашата младеж, жадуваща за действия и справедливост.
- Сега, ако не възразявате, няколко думи за Вас самия. Кога започнахте да пишете, каква е Вашата съдба, какви творчески планове обмисляте?...
- Да си призная откровено, след всичко, което с Вас обсъждахме, тази тема ми изглежда малко повърхностна…Завърших училище със златен медал, после Московския Държавен Университет и Висшите литературни курсове в Института по литература „М.Горки”. Късно започнах да пиша, защото бях много прилежен ученик за „страничните” занятия и просто не оставаше време. Първият ми разказ бе публикуван през 1965 година. После излязоха мои книги в издателствата „Млада гвардия” и „Съветски писател”. В литературата съзнателно „тръгнах” на двадесет и три години след дълбока депресия. През следващите двадесет години се учих да пиша и обикалях с експедиции от Прибалтика до Далечния Изток и от Заполярието до Каракум… Реех се над Амазонка на въздушен балон… Лових крокодили-каймани в Австралия… Давах съвети на Леонид Илич в областта на културата… Под ръка с известна кинодива минах по червения килим в Кан… Впрочем, всичко прилича, малко на фантазия от моя пореден роман…
За творческите планове, както и за личната си съдба, ще замълча от суеверие. Както винаги работя над ново произведение. Един мой приятел мъдро отбеляза: „Защо пишем? Навярно, за да не го забравим…”