Свидетельство о регистрации средства массовой информации Эл № ФС77-47356 выдано от 16 ноября 2011 г. Федеральной службой по надзору в сфере связи, информационных технологий и массовых коммуникаций (Роскомнадзор)

Читальный зал

национальный проект сбережения
русской литературы

Союз писателей XXI века
Издательство Евгения Степанова
«Вест-Консалтинг»

СЕРГЕЙ МУРАТОВ

ПРЕДИ УРОКА
-разказ -

СЕРГЕЙ МУРАТОВ
Сергей Дмитриевич Муратов е православен свещенник, педагог, музикант, писател. Роден е на 25 декември 1955 г. в град Дзержинск, Нижегородска област. Завършил е музикално училище в родния си град.
След завършването на Горковската държавна консерватория работи в Якутия. В началото на „перестройката” се връща в родния си край и става преподавател в Дзержинското музикално училище.
От септември 1991 г. се отдава на служене на Руската православна църква. През 2005 г. завършва Нижегородската духовна семинария.
Сергей Муратов е автор на множество песни и стихотворения, които близо 20 години звучат от различни сцени на Русия… Автор е на много публицистични материали... В последно време работи активно в областта на прозата…
В своето творчество отец Сергий преследва само една цел: „Не на нас Господи, не на нас, но на Твоето име дай слава…”(Пс. 113:9)

Както винаги будилникът звънна в 6.11 часа. Защо в 6.11? И сам не можеше да си отговори на този въпрос. Просто му харесваше числото 11. То му напомняше за важните събития в живота и той свързваше пробуждането си именно с тях. А, всъщност, будилникът не звънна, а изкукурига.
Специална програма в мобилния можеше по желание да възпроизведе кукуригането на петел. В градски условия това се оказваше, че е колоритно като поведение, но при него петелското изкукуригване имаше свое значение. Ранното кукуригане пораждаше специфични асоциации, които му помагаха бързо да се отърси от съня. Да се събужда му се налагаше понякога и в пет часа сутринта, а по-късно – и в седем, но минутите винаги си стояха единадесет. Като, че ли „за събуждане…”.
В миналото, когато с мъка разтъркваше очи при сутришното звънене, му беше възможно да си позволи да полежи малко, да се протегне – както се казва, да се поразсъни. Без да бърза да става… После, помолил се, да пристъпи към неизбежната си работа. Не трябва да се казва, че тя е била малко. Грижите винаги му стигаха, но днес те станаха толкова много, че „да полежи, да се поразсъни” остана вече в дълбокото минало.
В миналото по цели дни можеше да чете. И четеше. Четеше и от любов към четенето, и по необходимост, когато се учеше. Още като ученик учителите му харесваха. Уроците, домашните работи, отговорите в клас, оценките… Всичко това му напомняше детството. А детството се оказваше толкова далеко… Не съвсем… Почти вчера… Господи, колко бързо тече животът! Детството… Учението тогава му се струваше невероятен феномен. Четиридесет и пет минути, колкото беше урокът, му се виждаха вечност: времето като че ли спираше, а ако се движеше, то беше толкова бавно, че търпението му още малко и щеше да отлети – и а-ха да се втурне от учениче ския чин по училищния коридор, отстранявайки всичко по своя път… Училищният коридор… А сега именно по него му се налагаше да върви, влизайки там, като под свода на храм… Да… Храмове в неговия град, „се назастроиха” вече, колко… четири… и петият „е на път”. А сега него, солидният чичко, ще го притесняват развеселените, шумящи ученици, когато той ще им застане на пътя. На пътя, който води от заточението към свободата – от класа, навън – към междучасието! Кой би могъл да помисли, че неговото „педагогическо минало” днес ще е като на поискване. Някъде в дълбочината на сърцето му се таеше съжаление за това време, когато никой не го безпокоеше. Капризните работи – службата, църковните обряди, вземанията-даванията за духовния живот… (рядко, някой реално е заставал на този път… и сам той още с душевността не се е разбрал – „духовността е като, че ли да ходиш пеш до Китай”, подхвърляше един от неговите колеги). Сега вече нещата бяха така: съвещания всяка седмица – не по едно, по няколко покани от различни организации „да се вземе участие”, както и да се включи в изказванията, да се намеси. Неговото черно расо стана привичен атрибут в градските мероприятия, където „бащицата” очакваха и хората с пагони, и хората с белите халати, случваше се – и в затворнически рубашки (имаше поименен пропуск за местата не толкова отдалечени, но самотни). Всъщност, бели халати носят не само докторите – се промъкна в неговото съзнание. Действително, той ги видя в лабораториите на различни учебни заведения, където сега „не се забранява”-ше да ходи. В сърцето му премина хладната тръпка на раздразнението – не и не, да се има предвид онзи абзац от Конституцията, че Църквата, както се казва, е отделена. Поразяваш се понякога – разсъждаваше той – откъде е това озлобление? Хайде на друговерците се възмущаваш, как да е… Казват: ние към църквата също с почитание и с голямо уважение се отнасяме, само че такива като вас станаха много… Защо пък много?! Колкото са били, толкова са и сега – не са се натрупали. Едни умират, други се раждат – процентът винаги е един и същ – евангелски – едно към десет. Е, плюс, минус милион. Усмихвайки се иронично на своята глупава шега, той вече отиваше към автомобила си. Петнадесет години ходеше пеша, а после се наложи да се обзаведе и с „железен кон”. Може да се отбележи, че преди десет години, ако някой му кажеше, че ще шофира, щеше да му се изсмее в лицето. Боеше се от тях, от автомобилите – китайското писмо му приличаше на нещо елементарно за преподаване – как те (шофьорите) знаят кога и къде точно да се предвижат? Но… Условията на служене през последните години рязко и качествено се измениха и, разсъждавайки сериозно, той не можеше да не се съгласи с това, че „професията на свещеника” придобива в новата история невидим никога досега облик. И самата Майчица-Църква никога не е живяла и служила в подобни исторически условия, когато властта, било то градска, областна, или държавна не може да си затвори очите, че у хората още не е изчистено разбирането, че без Бог всичко е до прага… А и самата тя (властта) – хора, които болеят, търпят лишения… Да, и да умрат се налага все пак…, а как? Ето, и се размърдали тихичко (и слава Богу). И умните селяци разбират все пак, че е по-добре да се опрат на нея, на Майчицата, отколкото прът в колелата да сложат. Наистина има и такива, спомня си той, усмихват се така и говорят, че искат да помогнат, но… Но нека Бог да ги съди. Пъшкайки, той седна в купето на автомобила. Хубав кон, добър… Разбирайки, че разговаря с желязото, той все пак осъзнаваше, че това просто е потребност за общуване… Без да се въодушевява, просто знаеше, че Бог е във всичко и беше верен на неговата премъдрост. Цветята навън, например – нямат мозък, но всички се държат съответсващо на Божията Премъдрост: знаят кога да се разтворят, кога да се приберат и всичко такова… Водата навън – какви возможности на Премъдростта Божия са притаени в нея… Даже камъкът! Какво има в него. Мъртъв, хладен камък ще каже някой. Камъкът си е камък, ако не е обработен от скулптор… А, всъщност, формата определя Премъдростта Божия! – възхищаваше се той, вкарвайки ключа за запалване. Така и моят „железен кон” Премъдростта Божия от бедата го измъкваше, когато закъсняваше и се превръщаше в укритие, когато смъртно му се спеше… И като Щирлиц, установявайки се някъде между Богоявление и Бяла Поляна, „лицето с духовно звание” прекланяше своята глава на меките възглавнички, благодарно изпускайки своите мисли. Може би и ние хората ще се научим да разбираме Премъдростта Божия – и „простите”, и „власт имащите” ще се научим да разбираме, ще се научим да се разбираме един друг, можем и себе си да се научим да разбираме?... А навън какво сега да извършим – в главата му отново се бяха появили като ято врани често кръжащи над този двор, нелеки мисли. Въздъхна. Прекръсти се…
У всички е Премъдростта Божия – и в скърбите, и в радостите – удовлетворено помисли той. Отново осени себе си с кръстното знамение, прочел шофьорската молитва – „дай ми до дълбока старост да доживея без бремето на убити и осакатени хора…” – и включи съединителя. Пред него беше пътят, по който той се движеше без малко вече двадесет и пет години. Очакваха го деца – първокласници, които той много добре познаваше още от детската градина, където техните родители обичаха да канят бащицата. Искаше му се чадото да се поучи от доброто… А кой ще помогне за това, ако не Църквата-Майка? – и пак през сърцето му пробягна студенината на раздразнението, но вече срещу самия него. – Защо си такъв самодоволен, хвалещ нея, и себе си как хвалиш? И ние орем… Не братко… Благодари на Бога, че те е допуснал в лозето в единадесетия час и се изграждай като роб незаключен. Той вече пътуваше по главната улица на родния си град и мислено повтаряше стихове от своя любим поет: „Път, отиващ някъде… Къде? / Сляп сняг легнал е под колелата. / Борче рошаво край пътя е. / На стъклото, сняг…/ Като сълзи побягва хладната вода…” Сълзи… А от къде да ги взема? – поиска да се самосъкруши той, но вече трябваше да слиза от колата. Темата на неговия урок беше винаги една и съща – ЛЮБОВТА.

Превод от руски
ВЕСЕЛИН АСЕНОВ