Всяка тема върху Достоевски е и дълбока, и висока, и необозрима, и дори посвоему опасна като вулканичния му гений. Дори неговата публицистика („Дневник на писателя“) е клокочещ кратер, в който той е метнал като в каторжническа бака: самопознание на човека и познание на човечеството, Русия и Европа, общество и община, светскост и святост, съдебни процеси; децата; пиянството; анонимните писма, медицината (с прекрасния иронизъм, че доскоро лекувала с лекарства, а вече има и идеи…); смесил е минало, настояще и бъдеще; отразил е дихотомиите свобода–равенство и сърце–разум. И това, без което врящата магма не би станала „ядивна“, е солта на „живия живот“, която той извлича от злободневното и ръси отмерено с мазолестите си пръсти.
„У нас е безспорно, животът се разлага и семейството, тъй да се каже, се разлага. Но има по необходимост и живот наново формиращ се, на вече нови начала… Кой може поне мъничко да определи и изрази законите и на това разложение, и на новото съзидание?“ – ето само един от „диполните“ въпроси, които си задава Достоевски като историк на съвременния живот, „завладян от тъгата по текущото“: как в дълбоката тъма и хаос да се отгатнат контурите на „новия“ свят.
Той и вечно насъщен, животрептящ. Ето я болката по съобщност, която ни терзае днес: „… тук най-много ме занимава мисълта: в какво се състои нашата общност, къде са тези точки, в които всички ние, от различните направления, бихме могли да се единим?“
Някога си въобразявах, че споря с неговия Подземен. Всъщност Достоевски сам е създал антиподи на Подземния: Митя Карамазов, Разумихин. Той е бог и под неговите пръсти е изваян цял свят. Бог е създал всичко, дори дявола, как тогава ще го опровергаеш! (Навремето, когато чух Ана-Мария Матуте да изрича пред Кеворк: „Достоевски е моята библия“, си казах: „Достоевски е моят бог, защото се усещам негов образ и подобие; и ме е лишил от възможността в творчеството си да бъда напълно себе си: отразен е във всичко мое.“ Едва сега до дъно разбирам мисълта на Томас Ман, че „отстъпничеството е акт на вяра и всичко е и става в бога, особено отпадането от него“.)
Достоевски спори сякаш с всички (ала за да уясни себе си!); спори разпалено, нажежено до бяло, разплискано, на пресекулки, сякаш не му достига дъх. Но и едните, и другите с упоение и ожесточеност го четат.
За Достоевски истината има диалогична природа, тя не е в отделното твърдение, а във волтовата дъга между обменяните твърдения.
Той не е пророк, но е прорицател, който не се страхува да огласи видяното в най-тъмния ъгъл на пещерата.
Достоевски сякаш споделя Гьотевото разбиране, че човечеството се променя, но човекът си остава същият. Прилежното съблюдаване на „идеални правила“ му се чини фалш и лъжа. Затова е яростта му против революционерите, прогресистите и всякакви социални и религиозни реформатори. Истинската промяна е от вътре на вън, а не обратно. Само тогава тя е преобръщащ и необратим пробив към ново съзнание.
Да, „реакционизмът“ на Достоевски има дълбок корен: той не приема еволюцията за математическа формула, не отрежда на причинно-следствените връзки статута на просто уравнение (поправяш условията на живот – и мигом се поправя и човекът…). Тъкмо това е така нареченият антисоциализъм (консерватизъм) на Достоевски, който благородно възмущава Сноу. Обаче самият Сноу в следващия абзац признава: „Съвършено ясно е, че аз нямам общи социални възгледи с Достоевски. […] И ето аз го признавам за велик писател и установявам това не по безстрастен начин, а с много по-топло чувство.“ Следва сравнение между „неприветливия“ Достоевски и „щедрия и открито сърдечен“ Чернишевски в полза на… Достоевски. (Сноу е доловил, макар и непълно, само критичния патос на Достоевски, който рисува своето време като време на „опошлени истини“, на „всеобщо лакейство на мисълта“, на „калмикско отношение към работата“. Но той оценява Достоевски пред съда на собствения си застинал светоглед.)
Трудно е да се открият в световната литература по-полемични, по-„идейни“ („идеологически“ или „идеологемни“), по-философско- нравствени, по-социални, по-авантюрно-парливи (фейлетонно-актуални), и дори по-„трактатни“ творби на художественото слово от неговите.
Но според Бердяев това „най-малко означава, че Достоевски е писал тенденциозни романи àthése за прокарването на някакви идеи. Идеите са напълно иманентни в неговото изкуство, той разкрива художествено живота на идеите. Той е „идеен“ писател в Платоновия смисъл на думата, а не в онзи противен смисъл, в който този израз се употребява обикновено в нашата критика… Той съзерцава първичните идеи, но винаги в движение, в динамика, в тяхната трагична съдба, а не в покой.“
Бердяев е пилигрим на Достоевски. В есето на Исак Паси върху персоналистичната му философия има отговор какво е взел той от своя кумир: „… трябва да се различават дълбинното от повърхностното аз, което може само да съобщава, но не и да общува. Именно повърхностното аз е обърнато към другите хора, към обществото и цивилизацията, именно то е изпълнено с условности и лъжи, с прикривания и изопачавания…“ Тази мисъл едва ли се нуждае от коментар, тя е в съзвучие с темата за разликата между личност и индивидуалност, по която Достоевски е отново парещо съвременен: той иронизира засуетените около личността си и я нарича „ювелирно предметче“.
Героите на Достоевски не са обичайни типажи. Освен психоидеограми, те са (ето още един неизбежен неологизъм) идеообрази. Ако човек „разчете“ символите, които те „носят“, ще види, че тези символи не може (макар че самите образи – ако ги освободим от тази им символност – биха могли) да влязат в други взаимоотношения, защото така ще се изневери на правдата на Голямата Алегория, която тъкмо тези взаимоотношения изграждат. Парадоксът е, че тук Алегорията е „базата“, а фабулата е само „надстройка“; фабулата е сякаш неправдоподобна и зависима, но тъкмо по този начин Алегорията е правдива и свободна като идея. Не случайно Достоевски твърди, с много специфичен нюанс: „… аз действам с Анализ, а не със Синтез, т.е. отивам в дълбочината, а като разглеждам подробно най-малките частици, изнамирам цялото. Гогол взема направо цялото и затова не е толкова дълбок…“.
Все пак в писмо до Ю. Ф. Абаза Достоевски казва: „… фантастичното в изкуството има предел и правила. Фантастичното трябва до такава степен да има допир с реалното, че почти да му повярвате.“ Това разсъждение е още по-любопитно, понеже авторът на „Братя Карамазови“ многократно е изповядвал, че няма нищо по-фантастично от самата действителност. Например това: „Истината е най-поетична от всичко на тоя свят, особено в своето чисто състояние; не стига това, но дори е по-фантастична от всичко, което би могъл да измисли и изфантазира податливият човешки ум.“ В това отношение много интересна е една бележка на Достоевски за Александър Дюма: „Дюма – пише той – именно затова не е художник, защото в своята необуздана фантазия не може да се удържи от преувеличените ефекти: Да предположим, че граф Монте Кристо е богат; но защо му е изумрудено флаконче за отрова?“
И още един нюанс, вече с публицистична патосна жилка: „Наистина, хората накрая направиха така, че всичко, с което се самозалъгва и прилъгва човешкият ум, за тях е къде по- разбираемо от истината, и това е в цял свят. Истината лежи по сто години пред хората на масата и те не я взимат, а гонят измислици тъкмо защото я смятат фантастична и утопична.//А което е ясно и разбираемо, то, разбира се, се презира от тълпата, друга работа е с витиеватостта и неяснотата. Пък ние това не го разбираме, значи тук има дълбочина.“
Топосът е „утробата“ на повествователния светоглед у Достоевски и най-яркото изражение на вписания в топоса хронос при него се бележи от думата изведнъж. Юрий Карякин е пресметнал: Пушкин я употребява 470 пъти (ако броим и писмата му), Толстой – най-много във „Война и мир“ – 460 (а плюс „Ана Каренина“ и „Възкресение“ – 800). Достоевски – общо 4000 пъти! Само в „Братя Карамазови“ – 1154! Абсолютен рекордьор е „Момче на коледна елха у Христа” – 18 пъти на 6 странички; на една от тях „изведнъж“ се среща 11 пъти!!!
„Изведнъж“ на Достоевски е и пораждането на новия хронотоп, и едно от средствата на неговото изграждане. Карякин обаче забравя да вплете тази рязка времева характеристика в парадигмата на двоицата „случайност–необходимост“. У Достоевски просветлението може да идва внезапно, но сърцето, което то поразява, дълго се е готвило и е открито за него.
Някой би казал, че в момента правим анализ на онзи дуализъм, за който самият Достоевски говори, и дори добавя, че във всичко (сиреч и по посока на материята, и по посока на духа) стига до крайност.
Достоевски нито за миг не се отказва от тази раздвоеност, която всъщност е гениално-немислима интерференция между две противоположности, между пределни антиподи (на пръв поглед). Той е по някакъв парадоксален начин едновременно и „тук и сега“, и отвъд „тук и сега“, дори „(в) себе си“ и „извън себе си“: може да полемизира чрез доводите на чужди гласове, дори на свои антагонисти. При него те са равноправни. Само като метафора допускам, че ако беше прочел Айнщайновата теория на относителността, Достоевски веднага би отчел нейната едностранчивост и би предположил като възможен уравновесител още неизвлечената теория на Дьо Брой.
Не съм срещал (сравнителни спрямо други писатели на епохата) анализи на словника му, но и с просто око се вижда, че по богатство на словесния си ресурс той по нищо не отстъпва нито на Толстой, нито на Тургенев и Херцен. Разбира се, словникът не е всичко. Тук-там Достоевски наистина изглежда „разхвърлян“, протяжен и дори „натрапчив“ (понякога в едно сложно изречение три-четири пъти се повтаря любимото му „даже”), но това е, защото той е обсебен от идеята си до такава степен, че сякаш му е отнет изборът: или трябва да я предаде като енергия и мощ, или да я омаломощи, като я шлифова по-изящно. Той винаги предпочита първото.
Готов съм да хвърля ръкавица в лицето на литературознанието: смятам Достоевски за по-гениален стилист от Чехов и Бунин. Според Бицили в творбите на Чехов е отразена неговата личност, определила художествения му метод; но това се отнася до всички гениални писатели! И още: у Чехов Бицили не намира „нито една дума, която би ни се щяло да не е произнесена“. Да, Чехов и Бунин сякаш нямат недостатъци – и, значи, са неискрени, те замазват „неприятните гледки“. Достоевски е пределно искрен.
Тук е необходимо да отбележим, че искреността не е тъждествена с откровеността (според Ларошфуко искреността е откровеността на сърцето – забележете, на сърцето, а не на ума, сиреч на убежденията). Затова „Престъпление и наказание“ може да е литературният шедьовър на Достоевски; но „Братя Карамазови“ и „Записките…“ – 1 (от Мъртвия дом) и 2 (от подземието), са шедьоврите на неговия живот.
Никак, ама никак не е случайно, че всички критици, които преценяват детското въодушевление в края на последния роман на Достоевски като сантиментално и патетично, никога не споменават „Бели нощи“. „Нощите“, като чернова скица на „Унижените и оскърбените“, пък съвсем не се вписват в схемите им. И в тяхното мизантропско световъзприятие. Световъзприятие, защото в крайна сметка проблемът за сантименталността на един текст е най-вече рецептивен. Тук неволно идва наум Чаплин, който (с изключение на „Господин Верду”) ни разтърсва и до ден-днешен изключително с мелодрами. И какво от това! Гениални ли са, всечовечни ли са!?
Подобни неща дразнят само твърде изкушения разум на литературоведа, писателя или философа. Те обаче не дразнят, а извикват сълзи на очищение у непредубедения читател с непокварено сърце. Та нали тези сцени звучат така приповдигнато, защото идват след кесонни гмурвания в черните бездни!
Основното понятие на Павел Громов в книгата му за стила на „Война и мир“ е „диалектика на душата“. Но Толстой е типичният антидиалектик! Неговата философска система работи с антиномията „или–или“. Достоевски мисли с истински диалектичния ключ „и–и“. Затова той описва „любовта-омраза“, като свързва двата антонима в сложна съставност, за да подчертае, че става дума едновременно и за любов, и за омраза. Разбира се, като реалист, той рисува също амплитудите и протуберансите на тази едновременност: неговите герои се люшкат от една крайност в друга, не са „закотвени“ по средата дори на някаква вечна двойственост, това би означавало ни повече, ни по-малко от психопатология, шизофрения. Диалектиката обаче е в сила и тук: те са тласкани към единия или другия ръб пак едновременно и от вътрешни, и от външни поводи (причини).
Такава е душевната конституция и на самия Достоевски и това мятане е много по-отчетливо, по-различимо като знак в публицистиката му. Защото в нея той е повече човек, отколкото в литературата – там художникът властва над човека. Дори когато е „люшнат“ до граничния максимум в едната посока, той не изпуска от очи (не изхвърля от съзнанието си) другата, противоположна крайност.
Тъкмо оттам, изглежда, идва този заразителен, всепоглъщащ ефект на всичко, написано от него, това въздействие, което граничи с транса на обсебването.
За съвременната психология амбивалентността на човека е неопровержим постулат. Но Достоевски пръв е живописал тази амбивалентност и я е признавал у себе си по време, когато подобно прозрение е предизвиквало само насмешливата снизходителност на „едновалентните“ Толстой и Тургенев. Времето обаче ги опроверга. Достоевски се оказа прав.
Достоевски не дава предписания, той рисува видимото и невидимото. В тетрадките, в които нахвърля идеите на „Братя Карамазови“, гениалният русин пише: „… това дете трябва да бъде измъчвано за благото на нацията… В идеалния случай обществената съвест би трябвало да каже: нека погинем всички, ако нашето спасение зависи само от едно измъчвано дете, – и да не приеме това спасение. Това не се случва, но висшата справедливост трябва да е тъкмо тази… Тая идеална справедливост е винаги и навсякъде единственото начало на живота, духът на живота, животът на живота…“
Достоевски е рядък случай на творец, който, при всичките си съмнения и колебания, е по-наясно от публиката и критиката по това, което е постигнал, неотклонно го преследва и вярно го преценява. „Записки от подземието“ минават почти незабелязано за съвременниците му, но той знае, че е създал невиждан и нечуван персонаж.
… Случайно попаднах в Интернет на интервю с Ошо за библиофилството му (OSHO: Libros que he amado. OSHOInternational). В края на този 15-минутен запис на тема книги, четене, лична библиотека и т.н. индийският гуру изрича направо кощунствено за правоверния християнин: „… защото смятам тази книга („Братя Карамазови“ – Г.В.) много по-стойностна от Светото писание; защото е толкова безмерно богата на прозрения…“
Останалото е мълчание.
От страхопочит.